Есента мина под диктовката на Литекс, и ако се вярва на слуховете, това се дължи на организации, съдии и т.н. Но... не вярвайте толкова на слухове. Някак в сянка останаха усилията на треньора, а те са основният двигател на успеха. Особено, когато той се казва Любо Пенев и неговата порода е шампионска. Сега е наставник на Литекс и иска да побеждава със същия хъс, с който си върза обувките за първия мач като футболист. За 24 години нищо не се е променило в манталитета на Любо.
Той се появи във футбола сякаш отникъде, а бе на върха на славата след само 90 минути. Дебютира в един слънчев ден на "Герена" сред звездите на ЦСКА, вкара гол и изработи още един. Беше декември 1986 г., а ЦСКА удари Левски с 3:1. Тогава се разбра, че в дългуча има нещо специално. В него не се видя страх от съперника, а тогава "сините" имаха респектиращ отбор, шампион на България и в серия от няколко поредни шампионатни победи във вечното дерби. Слабичкото и високо момче мачкаше национални защитници, все едно цял живот го е правил. А съдбата отреди така да му върви и занапред.
Любо сложи лентата на ЦСКА, стана лидер на отбор, в който играеха Ицо Стоичков, Емо Костадинов, Пламен Гетов, Трифон Иванов, Гошо Георгиев, Марин Бакалов... Част от феновете в сектор "А" постоянно го надъхваха още повече с обръщението "Чичовото". Уж обидно, но всъщност гальовно, като към голям любимец. А племенникът на Димитър Пенев напредваше сам в играта. Бързо-бързо строши всички голови рекорди. Любо има 80 попадения в 101 мача за ЦСКА, а някои от тях остават незабравими. Например в дъжда срещу Ботев пред 1988 г., когато прехвърли вратаря от
тъчлинията с невероятен удар, след който 10 000 фенове искаха да влязат на терена и да го прегърнат. Не бе решителен гол, стана 6:1. Но бе гениален!
Той и Ицо правеха неща, за които сега хората биха плащали по 20 лева за билет. И стадионите не само в София щяха да са пълни.
Любо рано излезе от България и никога не промени манталитета си. Тренировки, режим, себераздаване и дисциплина. В първата година с Валенсия той научи и най-важния си урок - не се големей. Купи си Порше, с което летеше из улиците на града. Но съседи, които изкарваха много повече от него, наследствени милионери, го посъветваха - не парадирай с парите си, с положението си. Хората тук уважават тези, които живеят живота си нормално и без изхвърляне. И "гъзарят" изчезна.
Не и като лидер на терена. Капитанът на Валенсия бе идол за града. Преди финала за купата с Депортиво взриви Испания с изказване: "Естествено, че ние ще спечелим. Аз съм висок и красив, на мен ще ми отива да вдигна трофея. Вижте техния капитан Фран - дребен и неугледен...". На финала Валенсия падна с 0:1, а голът вкара Фран. Сигурно е обаче, че много повече хора помнят лафа на Любо, отколкото мача.
После дойде ракът на тестисите, казаха му, че спира с футбола. Тогава малцина вярваха в силите му, те и досега са в свитата от приятели. Ицо занесе "Златната топка" в болничната му стая, където обикновено дежуреше Даниела Серданова, тогавашната му годеница и майка на първото му дете. Те и досега са като част от семейството му, въпреки че с Даниела не живее заедно от години, а със Стоичков се вижда рядко. Любо е единак, но е човек, който не забравя добрината.
Заради болестта изпусна лудото американско лято, но 2 години по-късно стигна своя връх - титла и купа с Атлетико. В същата 1996 г. дойде и най-големият удар по самочувствието му. Игра слабо на европейското, а след него изпусна и прословутата фраза за "супата". Намразиха го. Той продължи да ниже голове в Примера, където има над 120 попадения. Вкарал е десет пъти на Реал (Мадрид), и то с отбори като Компостела и Селта.
Прекрати кариерата си за добра кауза, искаше да направи ЦСКА професионален клуб по западен тип. Но не успя, не му стигнаха силите, а и финансовите възможности. Продаде клуба на Васил Божков и си навлече още врагове. Не че някога се е притеснявал от тях, но това го направи още по-затворен. Не криеше контактите си с покойния Георги Илиев и ВИС, част от бизнеса му е свързан именно с групировката. Любо си е Любо - прави нещата по свой начин, понякога сякаш с главата в стената. Заигра в Локомотив (Пловдив) именно заради бизнес отношенията си с Жоро Илиев. През този век поигра малко и за ЦСКА, елиминира един от най-силните отбори на десетилетието - Шахтьор (Донецк) и пак написа история.
Ако го видите днес, не можете да познаете, че е роден през 1966 г. Изглежда на 30, висок и строен като струна. Същата попрегърбена походка, лека килната встрани глава и постоянното мрънкане под носа. Същият висок малчуган, който с осанката си накара цялата агитка на ЦСКА да го обича в края на 80-те. Спортува от сутрин до вечер, ако има да играе тенис от 13 ч, е там половин час по-рано. Загрява, готви се. Ако случайно загуби на футбол, не може да го преболедува до вечерта. Роден победител.
И като треньор опитва да бъде такъв. Трудно му е да работи с хора, които нямат неговия хъс и отношение към футбола. В ЦСКА играчите не го изтърпяха и си отиде. В Литекс засега го търпят и са на първо място. Няма и как да е иначе - човекът е роден да бъде шампион.
