Казват, че трябва да бъдеш себе си, за да успееш. Както и да се насладиш на това, което правиш. Е, във футбола има няколко теореми, които никой не поставя под съмнение от десетилетия. Те просто се приемат за аксиоми. В сряда видяхме една от тях да се разклаща сериозно, аха-аха да рухне...
Германия - константната футболна сила, която никога не се проваля. Машината, която всички (освен германците) възприемат с раздразнение и дори открита неприязън. Но тя винаги доскърцва до финала, където никога не губи. Цитираме класици: "Футболът е игра, в която едни играят добре, други лошо, а накрая печелят германците." (Гари Линекер, нападател на Англия от края на ХХ век).
Да, но дойде новият век и Германия вече не е Германия. Какво се случи от 2000 г. насам?
През 2000 г. на Европейското в Белгия и Холандия маншафтът не излезе от групата. Биха го англичаните (нечувано), португалците (с 3:0!)... Дойде време за промени. След две години Германия в свой стил се промъкна към финала на световното, неуспявайки в групата да победи Ейре, а след това измъквайки се с късмет и съдийски намигания мачовете със САЩ и Южна Корея. Но на финала, който е най-естественото нещо за немския футбол, Германия бе неузнаваема и направо се даде на Бразилия. Нетипично - нали те никога не губят финали и важни мачове?
После европейското в Португалия. Провал. Пак до груповата фаза. Какво се случваше с Бундестима?
Очевидно, на домакинското световно през 2006 г. повелята на народа и държавата бе само титла. По немски Германия не впечатляваше, удари набързо, но без блясък Швеция на осминафинал, с един удар стигна до дузпи с Аржентина и отиде на полуфинал. Там обаче краката на железните немци се разтрепериха и Италия ги надигра и надхитри. И ги елиминира.
Преди две години, без блясък отборът на Йоаким Льов мина групата, после изригна с 3 гола срещу Португалия, още толкова и срещу Турция на полуфинала. Машина? Никакъв шанс. На финала испанците напълно надиграха съперника и разсъблякоха германската униформа.
Това световно доказва, че нещо с Германия не е наред. Отборът, разбира се, не пее химна. Незапомнено. Глобализацията и космополитизацията на Европа са обяснение за списъка с 23 имена, над които седи орелът-герб и името Дойчланд. Не, забравете ксенофобията. Тук расовите предразсъдъци нямат нищо общо. Просто с промяната на социално-географската визия на Бундестима се измени и вменената му психология и манталитет.
Германия показа най-зрелищните и резултатни игра на мондиала. Вкара три пъти по четири гола. Надсмя се над закостенелите определения за "ботушарска" и "дървеняшка" игра (които между впрочем лепнеха с лекота на предишни немски отбори, стигали и до титли). Пасове, атаки, удари, импровизация. Фин техник като Месут Йозъл, елегантен опорен халф като Сами Кедира, крилото Троховски, непредвидимият Подолски... Стоп, момент. Нито един от тези не е германец. Затова и до изброените им безспорни качества, променили донякъде положително отбора, нареждаме с дебела червена линия липсата на най-германските от характеристиките на футболиста - непримиримост и дух. Усещането за неизбежност, когато играеш срещу този отбор изчезна.
По някакъв особен начин с омекотяването на стила на Бундестима той губи от онова свое достойнство, което го прави толкова мразен, но и уважаван. Англичаните казват, че германецът е пример за това как не се играе футбол, а се печели на футбол. Разбира се, британците завиждат, но и уважават безкрайно Германия. Но тази Германия започна да се превръща от газещата машина без аромат, но с титли, в интересен и дори симпатичен отбор, който... остава винаги в подножието на футболния връх. Ако тенденцията се запази, не се знае дали феновете в Берлин и Мюнхен няма да си поискат обратно лудия поглед на Гуидо Бухвалд и бетонената глава на Анди Бреме. Вместо да гледат финтовете на Йозъл, чийто уплашен поглед срещу Шави и Иниеста обаче озадачава. А и предпочитат да се върне някой от старата школа треньори с подпухнали очи и оплешивяваща коса, отколкото отборът да се води от човек, който боядисва сивите си коси от суетност. Шегата настрана, Йоги Льов е отличен треньор, но очевидно му липсва тази доза "олово", твърдостта, с която се пращат бойци на решителна битка. Германия печели мачове, но губи битките.
По същия начин вероятно мнозина германци по-скоро тайничко си мечтаят за времената на най-обикновените, понякога недопочени вурстчета, които църкат от скарата пред кварталната кръчма. Вместо това там ги чакат дюнери. За леко смешната музика в стил "ой-ла-ри-пи", която да звучи от бара и да предизвиква поклащания на подпийналите с жива бира съкварталци. А не да слушат Шакира, Таркан или Доктор Албан. Отново уточнявам - не става дума за ксенофобска нетърпимост. Просто теория, според която коренякът не иска средата и светът му да се преобръщат. Както и футболът - за мнозина един от най-важните белези за идентифициране на една нация.
