10. Дънкан Фъргюсън (Шотландия). Големият Дънк е една от най-скандалните фигури в британския футбол през 90-те години. Огромният централен нападател стана легенда в Евертън, но преди това приключи кариерата си в Рейнджърс по особено брутален начин. След като разби с глава физиономията на защитника на Рейт Роувърс Джон Макстей, Фъргюсън дори лежа три месеца в затвора! Заради наказанието от една година, което получи от шотландската федерация, Дънкан се разсърди и отказа да играе повече в националния отбор. Подвизите на големия шотландец не се изчерпват с тези на терена, тъй като два пъти е завеждано дело срещу него за побой - веднъж от шофьор на такси и веднъж от рибар, пострадал от Фъргюсън в кръчмарско спречкване. През 2001 г. двама крадци правят грешката да се опитат да оберат дома на Дънк. Докато единият успява да избяга и има късмета да бъде заловен по-късно от полицията, на другия му се налага да прекара три дни в болница...
9. Франческо Тоти (Италия). Вторият в историята „фантазист", наричан „Принцът на Рим", надмина дори първия носител на този прякор Джузепе Джанини. Абсолютният идол на привържениците на Рома през 2006 г. постигна най-големия успех в кариерата на един футболист, печелейки световната титла, като дори бе избран в идеалния отбор на първенството от 23 играчи. Така през 2007 г., на 31-годишна възраст Тоти обяви оттеглянето си от националния отбор. Възрастта обаче не му пречи да блести за клуба на сърцето си, тъй като таланти като него понякога са неподвластни на времето. В навечерието на предстоящия световен шампионат в ЮАР той намекна, че би размислил, ако получи покана от националния селекционер Марчело Липи, но в крайна сметка специалистът не го повика. Решението на Липи е малко странно на фона на избора на нападатели в разширения състав от 30 човека - Бориело, Ди Натале, Джилардино, Джилардино, Якинта, Кулиарела, Роси, тъй като никой от тях дори с много уговорки не притежава блясъка на Тоти...
8. Паул Брайтнер (Германия). Вечният революционер и скандалджия от халфовата линия или защитата на Байерн и Реал (Мадрид) се оттегля от националния отбор през 1975 г. Междувременно той вече е шампион на Мондиал'74 и преди това европейски през 1972 г. Пропуска следващото Евро'76, което ФРГ губи с дузпи от Чехословакия, но е убеждаван да се върне в състава поне за защитата на световната титла през 1978 г. Известният с левите си убеждения футболист обаче категорично отказва заради диктаторския режим на военната хунта в страната-домакин Аржентина. Той пропуска и Европейското през 1980, когато немците отново са на върха, но все пак се завръща за Мондиал'82 и става третият футболист, вкарвал голове на два финала на световно първенство след Пеле и Вава. (През 2006 г. Зинедин Зидан също влиза в тази престижна група).
7. Алън Шиърър (Англия). Големият голмайстор на Нюкасъл и Блекбърн се отказа, когато беше едва на 29. Той изигра последния си мач при загубата от Румъния в предварителната група на Евро 2000. Въпреки опитите да бъде върнат, най-добрият английски нападател от Гари Линекър насам за Световното първенство през 2002 г. и за Европейското през 2004 г., Алън остана твърд в убеждението си, че се е наиграл с фланелката с трите лъва.
6. Рой Кийн (Ейре). Подобно на големия Дънк, и опорният халф на Манчестър Юнайтед не е човек, с когото е здравословно да се спори. По време на подготвителния лагер на ирландския национален отбор за Световното първенство през 2002 в Япония и Южна Корея капитанът се скарва със съотборника си Алън Кели и с треньора на вратарите Пат Бонър и решава да се върне у дома. Ръководството на федерацията и треньорът Мик Маккарти успяват да го убедят да остане, но скоро след това футболистът дава интервю за „Irish Times", в което отправя остри критики за избора на тренировъчната база и изнася неприятни факти от кухнята. Маккарти решава да го скастри пред целия отбор, на което Кийно отговаря с десетминутна тирада, започваща с „Мик, ти си лъжец! Ти си шибан чекиджия. Не те уважавах като играч, не те уважавам като мениджър и не те уважавам като човек. Можеш да си завреш световната купа отзад!". По-късно той се завръща в отбора под ръководството на новия треньор Брайън Кър, но неуспехът в квалификациите за Световното първенство през 2006 г. го кара да се оттегли завинаги.
5. Микаел Лаудруп (Дания). Той е един от най-талантливите плеймейкъри в историята на футбола, любимец на привържениците на Ювентус и едновременно на тези на Барселона на Реал (Мадрид), което е нещо изключително рядко срещано. Микаел е вероятно най-добрият футболист от най-талантливото поколение на „червения динамит", достигнало сензационен полуфинал на Евро'84, обаче прави стратегическа грешка, отказвайки да участва с националния отбор на европейското първенство през 1992 г. поради разногласия с треньора Рихард Мьолер-Нилсен. Събраният от плажовете датски отбор, който взима участие заради изваждането от шампионата на разкъсваната от война Югославия, става шампион, а малкият му брат Бриан е най-добрият играч на турнира. По-късно Микаел се завръща в състава, но вече е късно, защото Дания не успява да постигне отново подобен успех.
4. Герд Мюлер (Германия). Най-безпощадният бомбардир в историята на германския футбол и един от най-големите в света за всички времена напуска националния отбор, когато е на върха, след като е донесъл титла на страната си през 1974 г. и е станал голмайстор на първенството с впечатляващото постижение от 10 гола. В неговото отказване на 29-годишна възраст също има скандален елемент - на тържеството по случай спечелването на световната купа единствената съпруга, която присъства, е тази на капитана Франц Бекенбауер, а неговата не е поканена. Голмайсторът, който не смята, че е по-малко важен за отбора, се обижда и този факт натежава в решението му да се сбогува с Бундестима. В негово отсъствие съотборниците му не успяват да защитят нито европейската титла през 1976, нито световната през 1978 г.
3. Зинедин Зидан (Франция). Друг велик футболист, донесъл световна титла на страната си с два гола на финала срещу Бразилия през 1998 г. Той бе на път да стори същото и осем години по-късно, откривайки резултата от дузпа на финала срещу Италия. Зидан бе безспорно най-добрият футболист на първенството, но ударът му с глава срещу провокатора Матераци му донесе червен картон, помрачи представянето му и се оказа причина „Скуадра адзура" да триумфира с купата вместо Франция. Маестро Зидан вече беше взел решение да се оттегли, след като бе спечелил всичко на този свят с Франция, Ювентус и Реал (Мадрид), но очакванията му бяха това да стане по доста различен начин.
2. Йохан Кройф (Холандия). Йохан Кройф е безспорно най-големият играч, който не е печелил световна титла. През 1974 г. германците отмъкват титлата под носа на „лалетата", а самият гениален футболист е обезвреден от бруталната персонална опека на „териера" Берти Фогтс. 1978 е шанс за реванш, а холандците отново са фаворити на финала срещу домакините от Аржентина. Те обаче пак влизат в ролята на губещия в отсъствието на своя лидер и най-силен играч. След като води тима в квалификациите, сензационно Кройф решава да не вземе участие, а факторите за това са много. Официално той изтъква, че подобно на Паул Брайтнер не би си позволил ръкостискане с водачите на кървавия диктаторски режим в латиноамериканската държава. Друг аргумент е, че членовете на семейството му са били заплашвани с отвличане в Барселона, където играе по това време, а той не може да се представя на върха на възможностите си, когато не е спокоен за тях. Мнозина обаче виждат суетата и меркантилността като повод за решението на Кройф. Първият довод не е много убедителен, защото, макар и на 31 години, „летящият холандец", все още е в блестяща форма и ще се откаже окончателно от футбола чак през 1984 г. В другата клюка, разпространявана от критиците му, може би има повече истина - че Кройф не е доволен от разпределението на рекламните приходи в националния отбор и смята, че е ощетен финансово от федерацията.
1. Бернд Шустер. Когато става дума за отказване от национален отбор, най-често споменаваното име е Шустер. Наред с Карл-Хайнц Румениге „Русият ангел" Бернд е най-талантливият играч в Бундестима, спечелил европейската титла през 1980 г. Неговото оттегляне е знаково с това, че става, когато е едва на 24 години и на върха на кариерата си в Барселона. Шустер отказва да участва в контрола с Албания преди европейското през 1984 г., защото по същото време се очаква съпругата му да роди. Жена му Габи, която е и негов мениджър, нееднократно го вкарва в скандали и с треньора в националния отбор Юп Дервал, и с този в Барселона - Удо Латек. Нежеланието на каталунския клуб да го пусне за друг приятелски мач - с Бразилия, в крайна сметка изостря нещата дотам, че той никога не се завръща в Бундестима. В навечерието на следващите три големи първенства всеки път името му се спряга за завръщане, но той е твърд в решението си.
