„Бягам на 800 метра, изтощителна дистанция, която изстисква всичко от теб – и физически, и психически. На Световното първенство в Дегу, Южна Корея, през 2011-а завърших четвърта, изпускайки бронза само за 0,06 сек.
На Олимпийските игри в Лондон през 2012-а – най-големият момент в кариерата ми – отново не успях да се кача на подиума, този път за 0,4 сек. След това, на Световното първенство в Пекин през 2013-а, отново завърших четвърта, пропускайки да взема медал за 0,04 сек.
Ако съберете времената ми от трите състезания, пропуснах да взема три медала за общо половин секунда.
Толкова близо бях, на едно мигване разстояние. На един дъх разстояние.
Професионалните спортисти не постигат нищо с оплакване. Истината е, че аз не съм първата, на която победата й убягва за толкова малко. Няма да бъда и последната. Когато нещо подобно се случи в кариерата ти, единственото, което можеш да направиш, е да си кажеш „Знаеш ли какво? Направих всичко по силите си. Жените, които ме победиха, просто бяха по-добри от мен в този ден“.
Трябва да си го кажеш. И да го повярваш. Иначе подобни моменти ще сломят състезателния ти дух. Трябва да признаеш, колкото и болезнено да е, че противниците ти просто са били по-добри. Това дори е някакъв вид утешение.
Това, което прави историята ми различна обаче, е, че жените, които завършиха пред мен в тези състезания, не бяха по-добри от мен.
Не ме победиха, защото дадоха всичко от себе си. Направиха го, защото измамиха.
Знаех, че нещо не е наред. След Олимпиадата през 2012-а споделих със съпруга си съмнения, че някои от жените, които завършиха преди мен, взимат допинг. Но в онзи момент, без никакви доказателства, си замълчах. Не исках да обвинявам никого без да имам доказателства или да звуча все едно гроздето ми е кисело. Опитах да забравя за тези мисли, да преодолея загубите, дори да създам семейство.
Когато Световната антидопинг агенция (WADA) обяви резултатите от пробите си през ноември 2015-а, вече бях спряла да се чудя дали съперничките ми са лъгали. Отдавах цялото си внимание на семейството и бъдещето. Тренирах усилено и гледах към Рио 2016. Лондон остана само спомен.
Но всичко това се промени, когато прочетох доклада.
Независимата комисия към WADA казваше, че Руската атлетическа федерация е участвала в систематично допингиране, подкрепено от държавата.
Колкото повече прочитах, толкова повече осъзнавах истината – две от руските бегачки, които бяха завършили пред мен на Олимпиадата, бяха хванати с допинг. Бягах срещу тях и през 2011-а, и през 2013-а. Бях съкрушена.
Мисля, че най-болезнено бе, когато почувствах, че кариерата ми не е истинска. Обадих се на треньора си, обляна в сълзи, и му казах: „Тони, не знам какво да правя. Чувствам, че цялата ми кариера е била фарс“. Дори сега, когато пиша това, болката е жива. Не мога да съм професионалист вечно. А всичкото това време, най-добрите години от кариерата ми, бяха откраднати от мен.
Мисля, че всичко опира до това какъв човек искаш да бъдеш.
Дали вярваш в правилния начин. Дали вярваш в спортния дух и ценностите, които Олимпийските игри проповядват. Дали вярваш в чудеса. Въпреки че боли толкова много, никога не бих заменила кариерата си за нищо. Спя спокойно, защото знам, че съм чиста. Смятам, че същото не може да бъде казано за двете жени, които трябваше да измамят, за да ме победят.
Какво мога да кажа? Допингираните спортисти убиват идеята, че всичко е възможно, стига да тренираш достатъчно усърдно. Феновете – хората, които вярват в нас – гледат към големите спортисти и си казват „Това, което правят тези хора, е удивително. Само погледни цялото това време, което отделят за тренировки в опит да бъдат най-добрите“. Но с напредване на времето все повече и повече допингирани спортисти излизат наяве. А хората си казват „Не знам дали да вярвам на това, което виждам вече. Сигурно взима допинг“. Губим вярата си в удивително. Но аз продължавам да вярвам. Вярвам, че удивителното съществува.
И никой няма да може да ми го отнеме“.
Алисия Монтаньо е седемкратна шампионка в състезания на открито.
Тя представлява страната си на Олимпийските игри в Лондон и силно желаеше да стигне до Игрите в Рио, за да покаже на света още веднъж какво може.
Но понякога животът е наистина суров. На 4 юли бе състезанието, след което САЩ трябваше да обяви отбора си за Рио.
След сблъсък с Бренда Мартинез, Монтаньо се спъна на два пъти и падна по време на квалификациите за Олимпиадата в Бразилия. Докато класиралите се за Рио състезателки празнуват, Монатньо е сама на пистата. Докуцука до финалната линия разбита, плачеща от разочарование заради пропуснатата си мечта за реванш.
Мартинез се движеше втора, Монтаньо бе временно четвърта и започна да изпреварва. Товага Мартинез чувства, че някой я ударя по крака и залита.
„Стиснах очи, не вярвах, че това наистина се случва“, каза Мартинез по-късно.
Тя успя да се задържи на крака и да продължи. Монтаньо обаче падна и с невярващ поглед гледаше как може би последният й шанс за участие на Олимпийски игри се отдалечава от нея. Състезателките, от които се очакваше да окупират първите две места, всъщност завършиха предпоследна и последна.
„Не можеш да предвидиш какво ще се случи. Не знам какво стана с Бренда. Тя се спъна, а аз заподскачах около нея и някой отзад ме ритна. Какво мога да направя в тази ситуация? Не съм докосвала никого“, каза още през сълзи Монтаньо.
Алисия Монтаньо вече е на 30. Родената в Куинс американка едва ли ще има друг шанс за участие на Олимпиада. Но ще завещае много на историята.
Монтаньо е наричана „летящото цвете на Америка“ заради бързината си и защото винаги бяга с цвете в косата си.
През 2008-а, на националното първенство на САЩ, чувства болка в крака, но все пак решава да се състезава. Чупи крака си и я изнасят на инвалидна количка. Възстановяването отнема почти година, заради което пропуска и Игрите в Пекин.
Заради счупването десният й крак остава малко по-къс от левия, но Монтаньо не спира да се състезава. „Разбрах, че умът е много по-важен от физиката. Защото дори да си звяр във физическо отношение, ако нямаш нагласата да побеждаваш, нищо няма да постигнеш“.
През 2014-а се появи на пистата бременна в осмия месец.
Медицинският щаб я уверил, че всичко е наред, и тя решила да се включи в състезанието на 800 метра, за да привлече вниманието на повече бивши/настоящи/бъдещи бременни жени за ползите от тренировките по време на бременността.
Разбира се, завършва последна, след което ражда здраво момиченце. Нестандартното й решение добива световна популярност.
„Житейската ми философия винаги е била – бъди смел, имай кураж“ - точно сега наистина нищо друго не остава на Монтаньо.
