Да излезем срещу Зенит (Казан) е все едно футболният ЦСКА да се изправи срещу Реал Мадрид. Сравнението, което почива на съвсем здрава логика, бе направено от Александър Попов в сряда, малко преди 19:30, в „Арена Самоков".
Сто двайсет и една минути по-късно червените волейболисти постигнаха две неща, напълно непосилни за колегите им от Панчарево. Първо, победиха Зенит, тоест Реал. И второ, изстреляха на седмото небе и последния свой фен на трибуните.
Преди 4 години Левски Сиконко също провокира подобна аналогия. Тогава сините сразиха първенеца на Италия Лубе Банка Мачерата, който спокойно може да бъде сравнен с футболния колос Милан. Гостите дойдоха с трима олимпийски шампиони, но Боян Йорданов, Методи Ананиев, Тодор Алексиев и останалите дори не трепнаха и взривиха „Универсиада".
По същото време един друг Левски - този на Наско Сираков и Станимир Стоилов, също започваше да мечтае в Шампионската лига. После мечтата се изроди в кошмар, където огромни чудовища от Барселона, Челси и Вердер гонят из терена безпомощни мечета и бижутери.
Сравнението между волейбола и останалите колективни спортове у нас вече е прекалено досадна и експлоатирана тема, но тя периодично излиза на преден план и никой не може да я спре. Точно както стана в сряда вечер.
Ясно е, че баскетболът и най-вече футболът са на светлинни години напред като интерес, комерсиалност и конкуренция. Да, но през 1957 година баскетболистите станаха втори в Европа, а сега се пръскаме с шампанско, ако изобщо стигнат до шампионата на континента.
През 1994 година футболистите превзеха Германия за 90 минути, а сега по ирония на съдбата самият Лотар Матеус опитва да постигне разпасаната ни команда. С други думи, по една или друга причина само волейболът - както на национално, така и на клубно ниво, е имунизиран срещу вируса на тоталната разруха.
Сякаш около него има някакво невидимо силово поле, което го предпазва въпреки отчайващата детско-юношеска база, въпреки че бленуваната зала все още е само строителна площадка и въпреки че заплатите на звездите в повечето родни отбори рядко е дори четирицифрена.
В Самоков видяхме съперник, чийто годишен бюджет ще стигне на цялото ни вътрешно първенство поне за 3 сезона. Владимир Алекно си е направо Жозе Моуриньо, олимпийските шампиони Лой Бол и Уилям Приди са като Кристиано Роналдо и Гонсало Игуаин, а онзи свиреп звяр Максим Михайлов дори засенчва Карим Бензема. Тези взимат такива заплати, че спокойно можеха да застелят с пачки цялото игрално поле в залата.
Да, но срещу себе си видяха истинският ЦСКА. Този, който през 1969 година срази Стяуа и вдигна КЕШ. А не като онзи, който в една друга епоха подчини Аякс, Ливърпул и Нотингам, а днес е жалко подобие на самия себе си.
Явно това е съдбата ни - волейболът да ни радва, а останалите да ни връщат в мъглявия свят на спомените поради плашещото си настояще. И дано Бойко Борисов по-бързо среже лентата на Четвърти километър, за да могат повече хора да се докоснат до голямото шоу. Ако не, дайте да покрием Националния стадион и да го пригодим за волейбол. Така де, приоритетите се определят според заслугите, нали...
