Италия започна сиво участието си на световното първенство - измъчено равенство 1:1 с Парагвай. По същество нищо ново. Така бе на пет от последните седем мондиала.
Въпреки трудните стартове ефективността на „адзурите" е подтискаща за любителите на красивия футбол - в този период, обхващащ 24 години, те имат две титли, едно второ и едно трето място.
Разликата обаче е в офанзивния потенциал - през 2010 г. Италия няма големи атакуващи играчи. Обикновено стабилният тил е запазената марка на „адзурите", но някой трябва и да бележи.
През 1982 г., когато започнаха трагично с три равенства в групата срещу Полша, Камерун и Перу, те все пак разполагаха с много ярки таланти в средата на терена и в атаката като Марко Тардели, Бруно Конти, Алесандро Алтобели и Франческо Грациани, на чийто фон избухна геният на Паоло Роси, донесъл световна титла.
На домакинския мондиал през 1990 г. видяхме може би най-красиво играещата Италия на всички времена, като конкуренцията в нападение бе убийствена. Треньорът Адзелио Вичини се чудеше кого да пусне измежду Роберто Баджо, Андреа Карнавале и Алдо Серена, а в крайна сметка звездата на отбора Джанлука Виали загуби мястото си заради сензационната резерва Салваторе Скилачи, който стана голмайстор на първенството. Зад нападателите играеха трима техничари в най-добрата си възраст - Джанини, Донадони и Ди Наполи. Този отбор закономерно победи и в трите срещи в предварителната си група, но накрая се натъкна на аржентинския бетон и след дузпи не успя да се класира за финал на родна земя.
За сметка на това далеч по-малко атрактивната формация на Ариго Саки през 1994 г. достигна до последния мач благодарение на индивидуалния гений на Роберто Баджо. Предварителната група бе една от най-грозните в историята на световните първенства - Мексико, Ейре, Италия и Норвегия, всеки от които с по една минимална победа, равенство и загуба. „Адзурите" продължиха напред, класирайки се трети с голова разлика 2:2 пред Норвегия с 1:1. Финалът на първенството с Бразилия бе най-скучният в историята и завърши 0:0, но справедливост имаше и „златистите" се наложиха след дузпи.
Във втория най-скучен финал - на миналото световно през 2006 г. проклятието на дузпите за Италия падна и те спечелиха срещу Франция. Освен традиционно силно представящата се защита и вратар класа на представянето на шампионите дадоха фантазистите Тоти и Пирло, а като резерва силни включвания правеше ветеранът Дел Пиеро.
Тази година обаче Тоти и Дел Пиеро ги няма, не са повикани още Лука Тони, Филипо Индзаги и Антонио Касано, а диригентът Пирло засега е контузен. Титулярите срещу Парагвай Джилардино и Якинта определено не са нападатели, подобаващи на отбор световен шампион. Тяхното ниво по-скоро е сходно на това на атаката на съперника - Валдес и Бариос, на мексиканското дуо Франко - Вела или пък на сръбското Жигич - Пантелич. Алтернативата Ди Натале стана голмайстор на Серия „А" през последния сезон, силно се представи и Куалиарела от Наполи, но и те не вдъхват доверие. Младият на фона на всички изброени Пацини дава някаква надежда, но за 26 години той все още не е успял да си изгради репутация на голям шампион.
Традиционно силната защита е в напреднала възраст, като обявеният за най-добър футболист на Мондиал 2006 Фабио Канаваро е на цели 36, а вратарят Буфон получи контузия в гърба срещу Парагвай. Всички тези фактори не правят много лесен живота на треньора Марчело Липи, но на миналото световно първенство той доказа тактическия си гений. Така че на почитателите на „адзурите" им остава да вярват сляпо в него и да се надяват, че някой измежду невзрачните нападатели ще стане новият Скилачи...
