Три седмици явно могат да са страшно дълго време във футбола. Преди толкова „Титан" бе с крак и половина извън ЦСКА, а Борисов и Иванов свикаха кастинг за нов президент в ресторант „Грозд". Протестът на червените фенове изби в уличен метеж, в резултат на което няколко невинни австрийци посетиха „Пирогов". Обстановката в клуба бе като пред визита на Буш в Карбала.
Двайсетина дни и пет мача по-късно все едно нищо не е станало - 7000 хиляди на стадиона, радост, песни и танци.
Карбала може би продължава да не обича Буш, но на кого му пука, щом Милен е Моуриньо, Маркиньос бележи в стил Майкон, Тошко е като Санети, а Платини финтира като... Платини. Няма и помен от Цимбика, Дучето, сестра му, Главата, Кръга, Квадрата и другите геометрични фигури за спасението на ЦСКА.
Чуха се някакви мътни призиви за продължаване на протеста, борба до край, но те се удавиха в океана от червена феерия, в който да си фен на ЦСКА отново означава да си щастлив човек, на когото му завиждат. Човек, който сутрин отива усмихнат до репа за вестници.
От всичко това следва основен извод за българския запалянко и изобщо за родния футболен модел.
Българският футболен привърженик е напълно безгласна буква, лесно манипулируем субект, който може да бъде използван за всякакви цели, лъган, мачкан, бит, изнудван, игнориран и управляван от неуспели мутри.
Той не може да бъде фактор, с когото собствениците на клубовете да се съобразяват. Причината е съвсем елементарна - родният запалянко не си плаща, за да му се чува гласът. Обратното - на някои места като Триетажния в Ловеч дори му плащат, за да (не) му се чува гласа.
Сектор Г щеше да бъде реален фактор, коректив на управлението на „Титан", когато билетът средно струваше 10 лева, а на мач ходеха по 10 хиляди. Тогава „Титан" щеше да има приходи от 100 хиляди на уикенд, средно 300 хиляди на месец, около 2,5 милиона лева на година.
Тогава и само тогава протестът наистина можеше да продължи и евентуално да бъде доведен до успешен край, без да бъде неглижиран от победните серии на отбора.
Претенциите на запалянковците щяха да се отстояват с реални аргументи, а не с метафизични понятия като любов, вярност, непреходност, история и реноме. Колкото и непреходен да е Дучето, Маркиньос ще се качи на първия самолет, ако не му платят навреме.
Същата мила картинка е и на „Герена". Вари го, печи го, Батков си деребейства в централната ложа и няма сила, която да го помръдне. Заливаха офиса му с боя, носиха му казани, бойкотираха го, обявиха му война в 10 софийски квартала и нищо. Защо ли? Защото сектор Б продължава да е по-евтин от три билета за градския транспорт.
Истината е, че класическите футболни преврати струват пари. Спукаха се да ни дават примери как феновете на Ливърпул измели Хикс и Джилет. Само че там сезонните карти струват хиляди лири. Тези пари са заложени в бюджета на клуба и без тях нито един собственик не може.
Неслучайно най-успешните клубове в Англия са тези с най-големите стадиони. Неслучайно Абрамович планира да мести Челси, защото усеща, че в един момент 40-хилядният „Стамфорд Бридж" ще загуби битката със 70-хилядния „Олд Трафорд" и 60-хилядния „Емирейтс".
Дали на Глейзър дори в най-тъмните периоди от конфликта с привържениците на Юнайтед му е идвало на ум да ги прогони от стадиона? Не може да се случи, защото тези хора му носят приходи, колкото и да го псуват.
Всеки фенски протест у нас обаче е обречен да е буря в чаша вода. На българина трябва да му бръкнеш в джоба, за да го трогнеш.
Все още голяма част от масата няма културата да се чувства съпричастна към клубната кауза. Някакви хора ходят на някакъв стадион и срещу 2 или 3 лева решават, че някой му е длъжен да играе като Барселона и да става шампион. А когато не се случва, се стяга гражданска война. Това е един порочен и сбъркан модел.
Сега му е и времето да си припомним как бе посрещнато решението билетът в сектор Г да се покачи на 10 лева. Тогава изреваха на умряло, че се води геноцид срещу агитката. Два месеца по-късно агитката публично поиска да е фактор в управлението на клуба.
Такъв филм просто няма.
