"Амбицията ми беше да бъда запомнен. Но да ме запомнят като загубеняк? Не. Исках да ме запомнят с това, че съм оставил някакво впечатление и съм направил неща, които никой не е вярвал, че мога".
Думите са на Робин Дийкин - един амбициозен, но твърде неуспешен боец, получил нерадостното прозвище "Най-слабия боксьор на Великобритания".
Дийкин е орисан да придобие такава слава, за каквато едва ли някой мечтае, а името му обикаля световните медии, след като записва 51 поредни загуби в професионалната си кариера.
Точно така, 51 поредни пъти той си тръгва победен от боксовия ринг, но не се отказва, което само́ по себе си е достойно за уважение.
Съкрушителната поредица от поражения обаче не дава истинска представа за този спортист, преминал през големи препятствия, за да успее въобще да стигне до профи бокса.
Роден с деформация на краката, в ранните си години той претърпява над 40 операции и не е в състояние да ходи самостоятелно до 6-годишна възраст.
В началото боксът му е предложен просто като дейност, която да подобри подвижността му, но това се оказва старт на едно необикновено пътуване за Робин.
"Скоро бях навършил 6, когато ме заведоха в залата. Още бях на инвалидната количка, но пробвах да тренирам удари и треньорите казваха "Този би станал много добър, ако можеше да ходи", спомня си Дийкин.
"Продължих да си оперирам краката, станах малко по-силен и тръгнах на физиотерапевт. Постепенно започнах да ходя, в началото с малки крачки. Ходех на бокс, за да ми заякнат краката и открих, че наистина помага. Спомагаше и за увереността ми, ставах все по-силен".
"Започнах да вярвам в себе си, вместо да си остана срамежливото дете, което другите тормозеха. Хубаво беше да имам увереността да бъда себе си".
Когато пораства, Дийкин значително подобрява състоянието на краката си и започва дори да се включва в аматьорски турнири, не закъсняват и успехите. Все още много млад и много мотивиран, той печели сребърен медал в Лимасол и достига полуфинал в английското национално първенство по аматьорски бокс.
Робин изкарва 76 мача при аматьорите в лека полусредна категория и идва времето да направи дебюта си на профи ринга през 2006 г.
Това е голяма стъпка и тя се оказва успешна, защото британецът побеждава Шон Уолтън по точки в своя първи професионален мач в историческата зала "Йорк Хол" в Лондон.
Следващият му сблъсък обаче се оказва твърде набързо уреден, времето за подготовка не му стига и Дийкин губи от Едуардс Крауклис на "Уембли Арена", което се оказва и началото на дългогодишна негативна серия.
Невероятните девет години Робин Дийкин записва само загуби, включително от бъдещите шампиони Антъни Крола и Стивън Смит, но и от безкрайно много анонимници, които впоследствие не постигат нищо.
Как е възможно да имаш желание да продължиш кариерата си при толкова поражения?
"Бях пристрастéн към болката", обяснява Робин.
"Звучи глупаво, но обичам неща, които останалите хора избягват. Обичам болката, обичам да съм на непозната територия и нещо лошо да се случва. Не беше важно за мен дали печеля или губя".
"Когато се боксирах с най-добрите, се появявах с добър външен вид. Бях с фалшив тен, а от известната марка Suzie Wong ми правеха екипите и изглеждах добре. Винаги изглеждах като много сериозен боксьор, но завършвах втори!"
Най-ниската точка в неговата кариера е през 2014 г., когато лицензът му бива отнет, защото просто в британския боксов борд се безпокоят за здравето на човек, отнасящ толкова сериозни удари.
Дори тогава Робин Дийкин не се отказва и успява да си извоюва немско разрешително, с което да продължи да се състезава.
Най-сетне през 2015 г. идва толкова чаканата втора негова победа при професионалистите - срещу латвиеца Денис Корниловс на същото място, където Дийкин е спечелил и в дебюта си 9 г. по-рано.
"Беше нещо огромно за мен... плаках на ринга", признава той. "Но не съм сигурен дали беше от щастие. Беше по-скоро облекчение. Иначе загубите ми бяха като тежест върху раменете".
Робин дължи много на бившия британски шампион в полусредна категория Майкъл Дженингс, който се заема да го подготви за мача с Корниловс и даже го приютява в дома си.
"Майкъл е от най-добрите ми приятели в бокса. Живеех у тях. Хората не знаят, но тогава бях останал бездомен, нямах къде да живея. Четири месеца живях в неговата стая за домашно кино. И тренирах всеки ден".
"Стана лудница, когато най-после победих. Новината обиколи света. Флойд Мейуедър и Майк Тайсън споделиха историята за увреждането ми като малък."
През 2018-а Дийкин хвърля ръкавиците и прекратява професионалната си боксова кариера със само две победи от 55 мача. Това обаче не означава, че е приключил с битките.
Той прави още един смел ход и се прехвърля в безмилостния свят на бокса без ръкавици. За Робин това е някаква форма на мазохизъм и начин да избяга от себе си.
Изпаднал в депресия, боксьорът използва мачовете на ринга, за да се самонаранява, а същевременно и да се издържа някак.
"Отново нямах къде да живея, обикалях по хотели... затова приемах толкова много битки, за да имам къде да отседна за по няколко дни".
Първите му четири мача в бокса без ръкавици завършват с три поражения и едно равенство. Тогава най-сетне Дийкин решава да се оттегли, след като намира щастие и стабилност в жената до себе си.
И това обаче не е окончателно и "най-слабият боксьор на Великобритания" е изкушен да се завърне за още една последна битка - срещу Бен Хачет, завършила по познатия начин със загуба.
"Две години и половина не бях правил нищо, затова приех. Бях срещнал жена си и бях щастлив. Предложиха ми да се бия три седмици преди датата, а не бях тренирал две години и половина, но приех. Не отказвам битки, не ме интересува какви са. Това е инстинктът на боеца", убеден е Дийкин.
Днес той продължава да има проблеми с краката си и ще претърпи още една операция - но амбицията му е след нея да си организира още един двубой: "За да видя дали краката ми могат да го понесат".
Дори спортният му път да приключи с още една загуба, боксьорът настоява, че се гордее с постигнатото в кариерата.
"Учителите в училище все ми казваха, че заради увреждането ми няма да стана боксьор. Исках да докажа на хората, че е възможно, когато човек си го постави за цел", категоричен е Робин.
"Дали побеждавах или падах, не ме интересуваше. В крайна сметка просто ми харесваше да се бия".
