Война в обектива

Да снимат война - това е трудно обяснимата за простосмъртните мечта на хиляди фотографи от цял свят. В срещата лице в лице с болката, ужаса и разрушението всеки намира нещо свое.

Някои избират да тичат между куршумите с фотоапарат в ръка, защото искат да се докажат - пред другите и пред себе си. Други приемат за своя мисия да разкажат човешките истории, които се крият зад студената статистика за убити и ранени. Трети - по малко и от двете, но главно защото... ами просто това ти е работата.

Някои загиват при кръстосан огън, взрив или след контакта с нечий ръждясал нож. Други така и не успяват да продължат напред след видяното. Полудяват.

Снимките остават.

Отпуска в Алепо

Георги Кожухаров-Геш си признава, че лична цел за него винаги е било да снима голям военен конфликт. Чрез контакти на колеги и приятели му се открива първата такава възможност - да отиде в сирийския град Алепо. По това време (а и сега), това е едно от най-опасните места в света.

Две седмици планира пътуването, заедно с още един фотограф и... излиза в отпуска. Последното е единственото, което колегите му от "Дневник" знаят, докато Кожухаров не се връща с кадри и спомени от шестте дни в Алепо.

Да бъдеш на такова място без голяма медия зад гърба си крие много опасности, но има и предимства. "Не си притиснат от конкретни задачи", обяснява Кожухаров и допълва, че когато си сам, не си принуден веднага да търсиш начин да изпращаш снимки от мястото на събитието. Това е неизбежна част от работата на фоторепортерите, които работят за агенциите.

Страх и страшни снимки

Снимал е на няколко пъти сблъсъците между гневни демонстранти и тежко въоръжени полицаи в Атина. По телевизията това изглежда страшно, но не може да се сравни с видяното през визьора в Сирия: "Едното са безредици по улицата, другото е истинска брутална война, където една грешка ти коства живота".

Кожухаров признава, че по време на престоя си в Алепо е усетил страха в най-чист вид. "След като паднах и си разтегнах мускул на крака, докато бягахме от снайперисти, исках да се махна от фронтовата линия, защото не бях в състояние да продължа да снимам битката", разказва Кожухаров. Но уточнява, че в крайна сметка никой те е карал да ходиш там и трябва да направиш снимките, за които си дошъл.

Говорим си за силата на кадрите и начина, по който влияят на аудиторията. Стигаме до тъжен консенсус, че хората сякаш са претръпнали: "Лошото е, че хората, виждайки трупове на деца, цивилни, жени, страдание ... всичко им се струва толкова далечно, сякаш не се случва на нашата планета и на хора като нас, ами на някакъв друг тип хора".

Въпреки това той вижда смисъл в това да покажеш на света какво става в някоя далечна и "гореща" точка. "Ако ги няма материалите от такива места никой нямаше да знае какво се случва", категоричен е той. Колеги му споделили след връщането у нас, че със снимките от Алепо ги е накарал да се замислят, че случващото се в Сирия е нещо реално.

За съня на един фотограф

Снимките от войни, без значение колко са въздействащи, винаги водят до полемика. Особено кадрите, които показват страдание, смърт.

По време на първото си ходене на война, Кожухаров не е попадал в ситуация, в която да избира между кадъра и това да помогне за нечий чужд живот. Но без колебание отговаря как би действал: "Разбира се, че да помогнеш с каквото можеш, иначе няма да може да спиш спокойно нощем, ако си поставил личния си успех пред живота на човек".

След Алепо

"Може би около 4 дни бях още там, както се казва. После в течение на няколко седмици мислите ми бяха все там, но сега всичко е както преди", разказва за връщането си към всекидневието Кожухаров. След шестте дни в Алепо смята, че знае малко по-добре как да реагира в напечени ситуации. Обещава си преди следващото отразяване на конфликт да прекара известно време във фитнеса.

Неговите черно-бели снимки със сигурност са отекнали в съзнанието на не един и двама млади фотографи. "Да внимават какво си пожелават, защото ако го искат ще се случи. Аз винаги съм знаел че ще снимам война някой ден и открих някои неща, за които не бях готов", съветва Кожухаров.

Две десетилетия на фронта

Олег Попов е едно от най-големите имена в българската фотожурналистика. За Ройтерс е отразявал почти всички сериозни военни конфликти от 1990 г. до 2011 г. Първите му заснети битки обаче са отпреди това.

През 1987 г. като фоторепортер на БТА е изпратен за месец и половина в Никарагуа. Снимал сблъсъците между правителствената армия и контрите в джунглата. С днешна дата не го оценява като особено голям опит.

"Мисля, че съм късметлия, че първите няколко години, когато наистина нямах опит, успях да оцелея - правех много глупости, но трябва да имаш късмет", смята той.

Какво разбира под "глупост"? Според него младите фоторепортери преминават границата заради голямата си амбиция. С натрупания опит се научаваш как да се държиш в дадена ситуация и кога да отстъпиш или просто да не продължиш. Казано най-ясно: "Когато си по-опитен, винаги преценяваш, че е по-добре да си жив, отколкото да направиш великолепна снимка".

Стрес и страх

"Стресиращо е да шофираш в София всеки ден, а представете си да е на кантар дали си жив, или си умрял. Доста стресиращо е да покриваш военна зона, защото си абсолютно невъоръжен - осланяш се на преценката на този, който би вдигнал пушката си и може да те застреля във всеки момент", обяснява Попов.

Според него най-трудно се покрива гражданска война - когато в страната е пълна анархия, не се движиш с армейска част и разчиташ единствено на желанието на някоя от страните да допусне журналисти. Такива са били войните на Балканите.

Чисто психологически, трябва да се дистанцираш. "Аз съм виждал мои колеги, които започват да гледат на конфликта като на част от своя живот и те не завършват добре психически. Това не е в твоята държава, твоето семейство не участва в този конфликт", посочва Попов и прави сравнение с лекарите в операционната - ако няма преграда, ще полудееш. Той смята, че има хора, които никога няма да бъдат в състояние да снимат война.

Не е лесно да се концентрираш над работата си, особено когато пред теб убиват човек. Олег Попов смята, че фотографът трябва да прецени според ситуацията дали да се намеси. "Имало е случаи, в които съм продължавал да снимам. Имало е случаи, в които съм оставял апарата и съм помагал на човека пред мен. Зависи от това дали има кой да му помогне - ако има, аз съм последният човек, който трябва да помага. Ако няма кой да му помогне, съм задължен да сваля апарата и да му помогна."

Да загубиш приятел

Не винаги смъртта е само от едната страна на обектива - във войната медиите също дават жертви. "Загиват главно оператори и фоторепортери - за да си свършат работата, те трябва да са на мястото, където хората стрелят един срещу друг. Пишещи журналисти загиват много по-рядко и то заради груби грешки", обяснява Попов.

За всичките тези години твърди, че е загубил "много добри колеги", но не и близък приятел. Въпреки това разказва за Тарас Процюк, украинският оператор на Ройтерс, който загина след американски обстрел в Ирак. "Той снимаше от балкона на хотела в Багдад как американските танкове влизат. Един от танковете се обръща, стреля по балкона и отнася целия апартамент, в който е той. С него бях работил в Чечня, Косово, Босна. Може да се каже, че бяхме близки".

Не си струва

Днес Олег Попов вече не е на фронта. Фоторепортерът на "Труд" най-откровено съветва младите си колеги да не снимат войни.

"Мой много добър приятел, испанският фотограф от АП Емилио Моренати, беше в Афганистан по едно и също време с мен, но в друга част на страната. Той стъпи на мина и единият му крак изчезна. Той е доста по-млад от мен. Заслужава ли си да прекараш остатъка от живота си без един крак заради една снимка? Може би преди 15 години съм мислел по друг начин, но сега не смятам, че се изплаща".