Когато преди година Георги ми спомена за проекта си, приех думите му със смесени чувства. Смеската беше от учтива незаинтересованост и умерен скептицизъм. Филм за фрийрайда (т.е. волното ски-спускане извън пистите) не ме вълнуваше нито с темата си, нито с възможните си изразни си средства. Снегът и зимните спортове са далеч от нещата, които ме впечатляват, а ентусиазираните дебюти зад камера често пъти могат да бъдат притеснителни.
Плюс това какво ли може да се каже по въпроса, което да оправдае 45 екранни минути? Снощи гледах "Снежна линия", документалният филм на Георги Гигов, и най-искрено съжалявам за необоснованите си и прибързани първоначални изводи. Защото, ако някога съм искал да се кача на ски и да се спусна шеметно от върха, то това е след финалните му надписи и в резултата на енергията и желанието, с които е заредена всяка секунда.
Ето защо ми се ще да ви разкажа за Георги и снежната му линия. Любовта към ските се предава по наследство, това е ясно. Семейните корени на Георги са от Самоков, така че спускането по заснежените склонове е част от детството му, както е част от живота на дядо му, един от персонажите във филма.
Досега обаче никога не съм си давал сметка, че влечението към спускането не се дължи на някаква прищявка, а на вид неспокойствие на духа, някакъв сладък бяс, който не ти дава мира. За него няма ограничения и единственият начин да го озаптиш за малко е да се спуснеш откъдето решиш и да направиш своя собствена линия в снега.
Фрийрайдът е много повече стремеж към свобода, отколкото екстремно изживяване. А свободата, както казва един друг от героите на филма, е основната ни ценност, най-смисленото нещо, което притежаваме. В началото на миналия сезон Георги си купува камера и като всеки с подобна придобивка, ръцете го сърбят да снима нещо. Естественият избор пада на историите на дядо му, които пикселите ще съхранят за родовата памет.
Оказва се обаче, че тези истории водят след себе си мрежа от други разказвачи, които се допълват. Всъщност става дума за една обща история, но разказана от различни хора и поколения. Така "Снежна линия" придобива плътност на разказа. Снимането заприличва на филм. Георги Гигов не е професионален режисьор, никога не е учил това и действа по усет. Не пише предварителен сценарий, защото не би могъл да знае в каква посока ще го заведат разказите на героите му, но въпреки това разполага със стройна структура, снимачен график и финансов разчет до стотинка.
Ентусиазмът му сам по себе си би бил симпатичен, но съчетан с увереността му действа заразяващо. Така той се сдобива с екип от съмишленици, които изпипват всеки детайл - от специфичните кадри при нощно снимане до внимателно подбрания саундтрак и графичните решения. Работата им прилича много на подготовката на ските преди спускане. Нищо не е претупано или недогледано, защото иначе рискуваш да се счупиш врата. И в правенето на филм е абсолютно същото.
Докато разговарям с Георги си мисля, че хора с подобен режисьорски нюх и любопитно око на разказвачи напълно обезмислят НАТФИЗ. Да, известна школовка не би била излишна, но нищо от описаните качества не би могло да се научи в академия. Няколко лични истории, две снимачни седмици, личен бюджет от 2500 лева, и огромно количество монтажни часове в тъмната част на денонощието стоят зад "Снежна линия".
Това, което този текст е безсилен да предаде, е комбинацията от носталгия и енергия, чувството за ритъм, смесено с планинско спокойствие и огромното желание да направиш кино-разказ за нещо, за което всеки с камера мечтае - да улови абстракцията на свободата в нещо материално.
Предпремиерата на "Снежна линия" е утре, неделя, а официалният старт е в последния ден на "Дните на предизвикателствата 2012". И бъдете спокойни; това не е филм за сняг и стръмни склонове а документ за желанието да не спазваш нечии чужди постулати. Ако във фрийрайда това е важно, дваж по-важно е в киното, където щом усещаш пистите тесни, правиш своя линия, точно както Георги.
