...И когато един ден ти писне от "ами едно и също всеки ден" и живот, който се размотава като руло тоалетна хартия, тръгваш по пътя. Вървенето може да е осемстотин километра пеша, изминати с непознати, които напускаш, както Малкия принц своето цвете, или години, за да кажеш две думи някому. Просто тогава са пристигнали от сърцето ти.
Един ден Атила си купил билет за автобуса до Париж и после с влак до Сен Жан Пие дьо Пор. Оттам почва пътят на пилигримите. Не за да търси бог или Бог някъде по Ел Камино, макар че може да го е срещнал или подминал, подавайки му шише с вода или бъбрейки, докато е разтривал подбитите си от трийсетина километра пеш на ден крака.
Преди пътя
Преди този септемврийски ден имало книги на Паулу Коелю, които Атила чел в гимназията, после забравил, после станал добър и успешен рекламист, направил пари и... "Преди пет години, когато бях в Дубай, гледах по телевизията как мюсюлманите тръгват към Мека. Стана ми интересно, всяка голяма религия си има такова място и за тях е задължително да отидат поне веднъж в живота до мека. А къде е това място за християните? И пак се сетих за Сантяго ди Компостела и се замислих да отида един ден".
После се оженил, после - къщата, колата, всичко това, което се случва, защото така трябва, и нямаш време за онова, което случва, защото така искаш. Сюжет като късметче от Бъдни вечер, размножено в Китай.
"Миналата година се пенсионирах (Атила е на 30+), казах си, че достатъчно време съм изкарвал пари и е време да направя нещо и за себе си, други неща, от които изпитваш удоволствие. Решихме с жена ми, че сега е времето да пътуваме, когато още нямаме деца, и да си починем, и -айде отиваме да си починем".
Уау! С толкова добра работа... "Мислех си какъв е смисълът на това, което правя. Работех в рекламата, рекламата за мен няма голяма добавена стойност. Не печеш хляб, просто казваш колко е добър този хляб, за да го купят хората по-скъпо".
(Благодаря ти, Господи, за хляба, който ни даваш. Стига да ни се услажда.)
И е ядосан на хората около себе си, consumers - най-силното гравитационно поле, искаш да имаш голямо жилище, хубава кола, нямаш пари - теглиш заеми, каквото и да си купиш, ти е интересно десетина минути... Можеш да си кажеш едно "абе защо трябва да участвам в това нещо, нека си направя живота така, както на мен ми харесва", като Атила, или да се оставиш на гравитацията и "черната дупка".
След "абе..."-то двамата с жена му потънали за месеци в азиатския Изток, но "това не беше нашият свят, така чувствахме - нещо ни липсваше". Освен това гравитацията, която те държи към consumers, още дърпа, макар и телефоните да не звънят по всяко време на денонощието.
Пак се връщат, пак в същото. Месец вкъщи. "Жена ми се върна към работата. Какво ми остава - да започна пак някакъв бизнес. Мислех си, че това не ми се прави".
По пътя
Денят, в който ти писва и тръгваш. Без планове, обяснения, очаквания за къде и какво... "Казах на жена ми - отивам. Трябва да го направя, сам". Атила знаел откъде почва - някъде от Франция, и къде свършва - някъде в Испания.
Не тръгва заради спорта. Не е по религиозни причини, не е носел кръст или камъни, лазейки преди катедралата в Компостела. Мнозина пътуват, защото са прочели книги - като на Коелю или на един германски комик, също вървял по пътя. Не е толкова важно да вървиш по Ел Камино - можеш и от вкъщи да тръгнеш, стига да стигнеш на двата си крака до мощите на рибаря Яков. Всеки си има своя причина да го направи.
Минава се през Пиренеите. Качваш се от 200 метра на 1500 м и пак надолу. Всеки си върви, както си иска. Колкото и както - месец или три. Няма правила. Всъщност има - удобни, но не нови, обувки, и малко вещи, иначе ти тежи.
По пътя има места за поклонниците, нещо като туристически спални за по 20-40 човека, ако не искаш да спиш на пътя в палатка и спален чувал. За да пренощуваш там, трябва да си регистриран като пилигрим. Нужно е удостоверение - документ с печати, събрани от разни места по прехода, за да докажеш, че си извървял поне сто километра пеша.
Подслоните са на десетина километра, и Паулу Коелю е направил такъв. Хората са от цял свят - Европа, Латинска Америка, Азия. "Хората там са си равни. Няма разлика дали си млад, стар, богат, беден, спи се на едно място, яде се на едно място. Имаше повечето пъти общи вечери".
Тръгва се рано сутрин, в 5-6 ч, защото се ходи докъм 14 часа, след това слънцето е силно, а повечето време се върви на открито, през полета, ниви.
На пътя
Атила няма мистично преживяване, което да сподели, видение, сън. Макар че хората го очакват, вярват може би, че ще случи като на влъхвите, видели Витлеемската звезда. Атила казва, че нищо такова няма - поне не в този вид, в който човек го очаква.
"По пътя човек се учи на малки дребни уроци всеки ден - сам за себе си. Как поглежда света, кое е важно, кое не, какъв е характерът му. Толкова неща разбрах сам за себе си, че съм изненадан. Животът е твърде опростен по пътя, не трябва да се стараеш да мислиш къде ще спиш, какво ще ядеш, а само да вървиш".
Винаги се появява храна, вода, дори масажист-доброволец, когато ти трябва - когато нямаш и парче шоколад, изпил си водата, изморен си. Някой изниква, помага и отминава. Пътят е дълъг, все идва и твоят ред да го сториш. Говорите си - двама чужденци на един път, казвате си имената, от коя държава сте, и ... споделяш неща, които вкъщи би казал на много малко хора. Или би премълчал.
Вървите с някой заедно час, два, ден, два, после си казвате чао, никой не е обиден, не ти се сърди, че вървиш по-бързо или по-бавно, не се натрапва, когато искаш да си сам.
"Затова исках да го направя сам. Когато човек е сам, е по-комуникативен, по-лесно си търси други хора, защото няма избор. Когато тръгнах, си мислех, че много ще ми хареса да ходя сам, ще имам време да си мисля, да медитирам, но веднага разбрах, че не - беше приятно за половин час, после наистина търсих хора, които десет минутки да ме слушат или да ми разказват нещо".
Първи урок на пътя: Как хората могат да те мотивират
"Разбрах за себе си, че не съм човек, който има силен финиш, имам много енергия, когато почвам нещо, но към края вече я губя. Независимо колко километра минавах на ден - двайсе, трийсе, последните два-три бяха най-тежките и винаги много се радвах, когато срещна някой. Когато съм сам, почвам да броя времето, километрите и последният става най-дългият. Пътят минава по-бързо, когато имаш човек до себе си..."
Ден първи е денят на колебанието. Проливен полуесенен дъжд, катериш планина, тежък чувал, нови обувки, страхотна умора след първите двайсетина километра. "Вече си мислех защо го правя - осемстотин километра, наистина ли е добра идея?! И тогава срещнах една жена от Германия, която си почиваше на всеки две-три крачки. Тя беше ядосана, казваше - ще си взема такси и ще се върна обратно, казваше как няма да го направи..."
Как постъпва човек, когато види, че някой е по-зле от него? "Почнах да й говоря, да я мотивирам, казах й, няма да ти позволя да се предадеш от първия ден, няма да те оставя, ще те влача, ако трябва."
И така тръгнали по пътя - младият словак и възрастната германка. После срещнали приятелка на германката. "Тя ми каза, че жената има рак на белия дроб. Тогава вече виждаш нещата от друга перспектива, казваш си, аз, здрав човек, мислех как да се върна, а там има хора, чиито проблеми са съвсем други и много по-големи от мен и те го правят. Мислех, че аз съм този, който помага и я е мотивирал. Всъщност тя ми помогна".
Тази първа среща в първия ден си има продължение по пътя. След три изядени твърде рано шоколада, Атила катери най-стръмното, и когато, в пот и без дъх, стига някъде горе, среща същата тази жена. Усмихната, енергична и фактът, че не се е предала, заредил батериите му - безкалорично.
Поуката ли? Такива малки неща ти се случват и в живота извън пътя, но понеже е бърз, не ги забелязваш.
Тhe end без хепито на края на света
През целия месец на пътя, Атила не е мислел за Сантяго ди Компостелa. Всъщност за целта, за края на пътя. "Много хора ти казват, ще се видим в Сантяго, за мен не беше нещо специално. Като стигнах там, си казах - едно градче".
За други е силно изживяване, когато стигнат катедралата - някои плачат, други стоят вцепенени.
Атила срещнал един унгарец, който вече няколко пъти минава Ел Каминo. Той му казал, че много хора, стигнали до Сантяго, не чувствали, че е краят. Че трябва да продължат до океана. Накрая на света - вярвали, че там свършва светът.
"И аз го приех за свое и реших, че трябва да отида. Очаквах, че ще е ах, добре, че свърши. Стана обратното - стигнах до морето, там има фар. Седнах и си казах: Направих го. По-добър човек ли съм, по-лош, какво искам да направя сега...И разбрах, че за мен най-важното бяха всички тези хора, които съм срещнал по пътя."
