Когато питаме Иво Данчев какво е последното нещо в галерията на телефона му, той казва, че е снимал как дъщеря му язди конче.
За съжаление няма как да видим снимката - говорим с Иво тъкмо чрез тази слушалка. От двете страни фонът на разговора ни е в пълен контраст: при него от време на време се чува кудкудякане, а отсам - глухият вечен шум на тежкия столичен трафик.
Поводът да говорим обаче са тъкмо гледките от неговата страна на телефона - Иво е фотограф с доста отличим стил, който дълго време снима за National Geographic (от 2012 до 2017 г. е и арт директор на списанието), а преди три години решава да остави София зад гърба си и да заживее на село.
Кадрите му улавят както спокойното величие на природата, така и хората, които живеят в мир с нея. Тъкмо с един от тях той печели и второ място на локалния конкурс за мобилна фотография Huawei Next-Image Awards. Запечатва го с модел P20 Pro.
Към нас от портрета му гледа Тодор - овчар, когото Иво среща, когато пътува в България, за да снима кукерите.
"Човекът е от едно село в подножието на Рила. Оказа се дядо на едно от момчетата, с които се запознах, и те ме заведоха при него. Живее до една кошара с неговите животни, а както ми се случва обикновено, се оказа един от тези хора, в които се влюбваш мигновено. Казваш си: "този човек искам да го снимам", сочи Иво към историята зад кадъра.
Денят е зимен и мъглив и двамата се качват малко над поляната. Иво го снима и улавя по-скоро един суров човек, макар преди това да е усетил друго: приветлив и жив човек с чувство за хумор, типично за района на Пиринска Македония. Мечтата му сега е да се върне там, за да му подари наградения кадър.
Преди този момент обаче Иво трупа 13-годишна история с обектив в ръце.
Първата му крачка отново е в планината - през 2007 г. той изкарва хляба си като водач и работи по един природозащитен проект.
Решава да си събере пари за фотоапарат "ей така", защото негов приятел си купил. Изведнъж обаче се пали и започна да снима всичко около себе си - от пейзажите до птиците, животните и хората, които среща по пътеките. Учи се сам от книжки за фотография на National Geographic, на които попада случайно. И така до един ден, в който не се осмелява да изпрати свои кадри за фотоконкурс.
"Още в самото начало спечелих една награда и това се оказа преломен момент за мен - осъзнах, че съм намерил нещо, което има смисъл да развивам. Имах силното усещане, че трябва да продължавам точно в тази посока", спомня си той.
Изведнъж всички негови интереси се оказват слети в едно нещо, което решава да превърне в своя професия: фотографията.
Иво събира смелост и изпраща своя подбрана галерия на редакцията на National Geographic. Изважда късмет - списанието тъкмо започва да издава локални материали за България.
"Започнах при тях през 2009 г. с една история за каракачаните, която се оказа доста успешна и се превърна в най-добър локален материал от всички издания на списанието в света", казва той.
Как избира какво да снима? Освен че прави проучвания и предварително си набелязва история, която иска да разкаже в кадри, той много често разчита и на случайността.
"Може да тръгна към определено място, например преход, и по пътя да се запозная с някой овчар. Имам няколко такива случая. Решавам, че този човек ми е много интересен и ще прекарам цялото си време с него, вместо да продължа прехода си".
Иво признава, че макар да е роден и да живее дълго време в София, градските сюжети така и не успяват да го развълнуват.
"Бях на около 35 години, а животът в града вече ме беше изморил. Просто усетих, че трябва да замина. На практика нямах жилище, живеех по квартири, работех и въпреки успехите едва успявах да си поема разходите. Затова реших да отида на село", разказва ни той.
Първоначално Иво търси село, близо до София, но бързо разбира, че не може да си го позволи. В крайна сметка се връща към корените си в Асеновград, откъдето е майка му. Намира имот в района, в едно село високо в Родопите, и го купува. В него има само една плевня, която той започва да преустройва.
В същото време обаче заживява в съседното село при братовчедка си и там среща момиче, с което днес вече имат две деца. Той все пак се застоява там, макар да не е изоставил и проекта за своята къща. В един момент съвсем случайно разбира също, че неговият прадядо е погребан в същото село и кръгът на тази "селска история", както Иво я нарича, се затваря.
"Животът ми тук се промени коренно и осъзнах, че не трябва да бъда част от системата в града, за да живея добре. Откакто съм тук дори ми потръгна повече и професионално", признава фотографът и допълва, че единственото, което му липсва от града, е социалният живот.
Що се отнася до снимането с телефон, Иво започва да прави опити преди две години, когато си купува телефон на Huawei.
"Тъй като все пак съм професионален фотограф, използвам камера, но вече винаги снимам и с телефон, превърна се в навик. Интересното е, че понякога снимките с телефона стават по-хубави, защото успявам да уловя с него точния момент".
Според него основното преимущество на мобилната фотография е, че телефонът е малък и компактен, а когато снимаш хората, не ги стряскаш, както се случва с огромните обективи. Още един плюс: пестиш много (ама много) време от постпродукция, която с приложения за обработка става за минути.
Иначе най-често насочва камерата към семейството си и се опитва да запечата моменти от детството на малките му членове, напълно различно от неговото, преминало между панелните блокове в София.
"Кадърът е в светлината, в момента, в емоцията, в историята, а човек може да разказва истории с всеки фотоапарат. За мен е грешка да се вторачваш в техниката - тя е инструмент, който просто ти помага. Телефонът е бъдещето - в джоба си да имаш нещо малко и леко, което ти позволява да уловиш момента".
Не че е урок, но Иво ни споделя и нещо, което хем знаем, хем е приятно да чуем от човек като него: той така и не престава да търси себе си и не се примирява, докато не намери своето си нещо. А както добре личи в кадрите му, когато го намериш, обикновено нещата се получават добре.
Можете да следите работата на Иво на неговия профил в Instagram и страницата му във Facebook
