Запустял път в провинцията. От GPS-а прозвучава "След 100 метра завийте надясно", а Никола (Леонид Йовчев) послушно изпълнява командата.
След завоя обаче го очаква друг автомобил. Не стига, че е с пернишки регистрационен номер, ами и зад волана е мрачният Стойко (Китодар Тодоров), който не е особено загрижен дали пречи на колите зад себе си или не, отнесен в мислите си и класическите поп-фолк ритми от радиото.
Следват изнервено изпреварване, ругатни и конфликт на пътя, който може да завърши трагично... или трагикомично. А някъде там - сред скандала, паниката и направените грешки, се крие и обрат. От онези, които животът постоянно поднася.
Какъв точно е обратът тук, ще разберете, ако изгледате краткия български филм "След 100 метра завийте надясно!" (2017 г.), дело на младата режисьорка Стефани Дойчинова.
Той и още два нейни филма този месец са на фокус в платформата No Blink, където могат да бъдат гледани напълно безплатно.
Много възможно е да сте виждали Стефани Дойчинова в друго амплоа. Тя изигра Зара - "разгневен тийн, който иска пари от майка си и баща си", както сама я описва, в първия български ситком - "Домашен арест" (2011-2013 г.). Работата пред камера обаче е зад гърба ѝ. Бъдещето е на режисьорския стол, а след като гледахме първите ѝ късометражни филми напълно подкрепяме този избор.
Разговаряме със Стефани в един от първите наистина летни дни. По телефона, с оглед на всичко случващо се в момента в страната, и в един от малкото часове, в които не е необходимо цялото ѝ внимание да е посветено на малките ѝ близнаци. Един от първите ни въпроси е дали е трудно да се работи с добре познати на зрителите лица като Леонид Йовчев и Китодар Тодоров.
"Когато работиш с професионалисти, няма значение дали те са познати на публиката с други превъплъщения", обяснява ни тя. "По-трудното идва от теб самия - когато си неопитен студент-режисьор и пред себе си имаш актьор с толкова дългогодишен опит, трябва да го убедиш, че си наясно какво искаш да постигнеш с дадената сцена."
Първият досег на Стефани с киното е във филма "Светото семейство" (2009 г.) на режисьора Красимир Крумов-Грец. Става част от актьорския състав след като в училището ѝ идва човек, търсещ лица за проекта, а съученичка я убеждава да се явят на кастинга.
Но и преди това е посягала към различни изкуства - още като дете е ходила на уроци по рисуване, била е част от хора "Смехоранчета" и дори е озвучавала анимационни филми като "Бамби" и "Цар Лъв".
Някои от режисьорите, които я вдъхновяват: Дени Вилньов, Михаел Ханеке, Алехандро Иняриту, Куентин Тарантино, братята Коен, Андрей Тарковски и "още много, но няма да ни стигне времето"
Макар да записва специалност "Екология" за средното си образование, седмото изкуство продължава да си търси място в живота ѝ. Един ден с нея се свързва член на екипа на "Светото семейство" и ѝ предлага да участва в кастинга за сериала "Домашен арест".
Ролята в него не я тласка по-навътре към актьорския занаят, но "уникалната и незаменима атмосфера" на снимачната площадка събужда в Стефани интереса към седмото изкуство като цяло.
"Там имах възможността да се срещна с наши водещи режисьори, да проследя тяхната работа, както и целия снимачен процес. Сами разбирате, че за един тийнейджър, за когото може да се каже, че израства покрай [създаването на сериала], това е нещо много интересно и завладяващо", разказва тя.
Така се стига до решението да кандидатства в НАТФИЗ, където през 2019 г. завършва семестриално "Филмова и телевизионна режисура". Именно в академията създава трите си кратки филма, които можем да гледаме днес. Това е период на експерименти - преподавателите наставляват Стефани и колегите ѝ в изпълнението на поставените задачи, но същевременно им дават и голяма свобода.
"Докато бях в академията се стремях да пробвам много разнообразни стилове и да експериментирам, за да намеря посоката, в която искам да се движа. Истината е, че не мога още да кажа, че съм я намерила - не искам да правя само комедия, само драма или само хорър."
"Пипнах те" (2018 г.), другият късометражен игрален филм, който тя режисира, е пример за този експериментаторски дух. Вдъхновен от творчеството на писателя Стивън Кинг, той среща зрителя с Крум (Валери Йорданов) - мъж на средна възраст, замесен в трафик на деца. Още в първите минути виждаме как той подбира своята поредна жертва - малко момиченце, което се озовава в буса му, а малко по-късно вече е далеч от София.
За да се подготви за написването на сценария, който също е нейно дело, Стефани прочита всичко, което успява да изрови по темата за отвличането на деца - нещо, от което до днес я побиват тръпки.
"Това е едно усещане, което съм искала да предам и на самия зрител. Дори да не е родител - по някакъв начин да го хване за гърлото."
От полза за това е подходът ѝ, тъй като във филмите си тя успешно залага на силна атмосфера. Особено в "Пипнах те" съспенсът идва в голяма степен не толкова от пестеливия диалог, колкото от комбинацията между визуални и звукови елементи, които карат тялото ти да реагира на трупащото се напрежение.
"Аз съм човек, който вярва, че когато нещо може да се покаже, а не да се каже, е много по-добре", посочва режисьорката.
На това са я учили и някои от преподавателите в академията, но уроците в тази насока започват много по-рано - още като дете след някоя пакост постоянно ѝ е "набивано в главата" от близките, че "действията са важни, думите нямат абсолютно никаква стойност - те са просто информация".
В "Пипнах те" кошмарът на всеки родител скоро се превръща в кошмара на един-единствен човек, върху който тегне тежестта на сторените грехове. Ловецът се превръща в плячка, като и тук обратът е налице. Не за друго, а защото Стефани е преценила, че това е най-добрият начин да се развие историята. Самата тя обаче не счита обратите за нещо задължително.
"Като цяло в изкуството няма нищо задължително и всеки творец сам избира своя начин на изразяване и как посланието му да достигне до зрителя. И да има обрат, и да няма - за едни зрители филмът ще остане в съзнанието им, за други не", обяснява тя.
В третия ѝ филм обрат липсва. "Линията" (2018 г.) е документален, но заслужава вниманието на зрителите не по-малко от игралните. В центъра му стои важността на родопската теснолинейка, свързваща населените места между гарите Септември и Добринище.
Стефани и колегите ѝ се захващат с темата, когато разбират, че има планове жп линията да бъде закрита. Покрай нейната история успяват да създадат своеобразен спомен за хората, чиято съдба е обвързана с бъдещето на теснолинейката.
"Тези места, които [теснолинейката] обединява, са предимно населени с възрастни хора и за огромна част от тях тя е средство за препитание. Те се занимават основно с животновъдство, със земеделие и за тях е важно теснолинейката да съществува, за да могат да оцеляват", разказва Стефани.
Героите на документалния ѝ филм пътуват от малките села към големите градове, където продават продукцията си. Разказвач зад кадър няма - думите на самите герои говорят с пъти по-силно за значението на теснолинейката за един напуснат от младите и запустял район, постепенно потъващ в забрава.
"Не мисля, че парите са фактор. Ти може да си творец и да си заснел филм с телефон."
(за трудностите пред младите кинотворци у нас. И да, тя също би заснела филм с телефон)
Документален е и следващият проект на Стефани Дойчинова, с който тя ще сложи финална точка на пътешествието си в НАТФИЗ.
"В началото на юли започвам снимките на дипломния си филм. Той е документален, късометражен филм за преждевременно родените деца, борбата за живот и премеждията, пред които те се изправят", споделя тя.
Темата е изключително лична. През 2019 г. Стефани ражда децата си, но това се случва в началото на седмия месец от бременността. Близнаците идват на бял свят трета степен недоносени, а майката и бащата преминават през изключително тежък период.
"Не знаеш какво ти предстои следващия ден, не знаеш дали детето ти ще е оцеляло или не", разказва Стефани. Днес всичко е наред - децата са добре и макар още да не могат да ходят, вече водят битки за играчки.
"Този проект се превърна за мен в голяма кауза. И искрено се надявам като го завършим да може да достигне до повече хора, които като мен не са подготвени и информирани какво да очакват. Да им помогне или да ги подкрепи с историите, които ще разгледаме вътре."
А какво друго крие бъдещето? Очевидно не и завръщане към работата пред камера.
"Това е отдавна затворена страница за мен", казва Стефани за актьорския занаят. "Не искам да се заричам, но категорично гледам само към режисьорския стол. Просто актьорството не е за мен."
Все пак признава, че има две причини да е благодарна на опита си като актьор. Първо, че така се е срещнала с магията на седмото изкуство, защото вече не може да си представи бъдещето си без него.
Актьорството я среща и с любовта на живота ѝ - Борис Славков, работил като оператор в "Домашен арест". Двамата вече 10 години "приключенстват заедно".
А ние нямаме търпение да видим как Стефани ще развие таланта си и какви истории ще ни поднесе на големия, а защо не и малкия екран. Дотогава можете да изгледате трите ѝ късометражни филма в платформата на No Blink.
