Когато преди 3 години Барак Обама започна нова война в Близкия Изток с цел да унищожи "Ислямска държава", почти никой не си даваше сметка, че операцията ще продължи много по-дълго от обещаното, че доставеното въоръжение ще се използва и за други мисии, че разширяването на военната интервенция ще е абсолютна необходимост и че всичко ще се случи без особен интерес от страна на Конгреса или на общественото мнение.
Всичко това обаче се потвърди и то не без особени изненади. Сега Доналд Тръмп поема по същата наклонена плоскост, коментира анализаторът Майка Зенко във "Форин полиси".
В деня, в който двата разрушителя USS Ross и USS Porter изстреляха 59 крилати ракети Tomahawk по Сирия, от Пентагона увериха, че военните цели на операцията не са били да се навреди на руски или сирийски войски, а да бъдат поразени самолети, бронирани укрития за самолети, петролни и логистични хранилища, бункери за съхранение на амуниции, противовъздушни системи и радари.
Тези удари се случиха без какъвто и да е публичен дебат, без нито едно изслушване в Конгреса. Решението за тях бе взето след 2 дни размисъл в между стените на Белия дом и след две срещи на "почти всички" членове на Главния комитет към Националния съвет по сигурност, както обясни съветникът на Тръмп по националната сигурност Хърбърт Макмастър.
За да се прецени дали атаката е била успешна, най-напред трябва да се идентифицират политическите й цели. Посланията, които идват от администрацията на Тръмп по този въпрос, обаче вече започнаха да си противоречат взаимно.
В деня на бомбардировките над авиобаза "Шейрат" Тръмп заяви, че целта е била "да се предотврати и възпре разпространението и употребата на смъртоносни химически оръжия". Официалното съобщение на Пенгагона пропускаше частта за "спиране на разпространението".
Естествено, обективните наблюдатели знаят много добре, че защитата на международните норми, които забраняват употреба на химическо оръжие, не е реалната цел на атаката.
Едностранната употреба на сила в ясно нарушение на международното право под предлог "защита на международното право" е недалновидна и погрешна идея.
Нещо повече, възпирането на употребата на бойни отровни газове не изисква война. В последната година, за която имаме пълни данни (2015), около 97 000 души по света са загинали в пряк резултат от въоръжени конфликти. Може би няколкостотин от тях са загубили живота си вследствие на употреба на химическо оръжие.
В свят, изобилстващ от оръжия и амуниции, нито една от воюващите страни (включително и в Сирия) няма нужда да прибягва до използването на отровни бойни гаозве. Убеждаването на режима на Асад да избива населението си с химически оръжия не би трябвало да изисква сериозни военни средства.
Поведението на висшите представители в службите за сигурност във Вашингтон показва, че повечето от тях подкрепят обстрела в Сирия не за друго, а защото просто са се уморили да наблюдават страданието на цивилните жители на Сирия и да стоят безучастни, когато всички страни в конфликта извършват военни престъпления (макар че публично се обсъждат само военните престъпления на режима на Асад).
Армията и разузнаването изпитват остра нужда да демонстрират недвусмислено противопоставяне, което да е показно и видимо, да се "направи нещо". Точно както го формулира Тръмп преди изстрелването на ракетите:
"Смятам, че това, което се случи в Сирия, е позор за човечеството... така че нещо трябва да се направи."
Проблемът с изпращането на 59 ракети Tomahawk за удовлетворяването на тези хуманитарни пориви е, че те няма да са последната внезапна проява на сила, която Тръмп ще одобри.
Всички видяха клиповете, разпространени от Пентагона, които показват как ракетите "озаряват нощното небе" над Сирия, видяха се и кадрите на тежко повредената писта в Хомс - и това беше целта. Но въпреки че ракетните удари вероятно карат американските политици да се чувстват доволни от "изпратеното послание, че Асад ще плати скъпо", ефектът от него ще е временен.
Гражданската война, която вече се прехвърли върху международната арена, ще продължи. Всички външни сили ще продължават да подготвят и въоръжават своите съюзници в Сирия, докато провеждат собствени въздушни удари "от тяхно име".
ООН ще продължи да поддържа политиката и позицията си по отношение на военните действия в Сирия. Асад ще защитава режима си с поредна серия военни престъпления - с пълната подкрепа на Русия и Иран - а Тръмп ще бъде изправен пред доста сложен избор.
Или Тръмп ще трябва да се примири неохотно със ситуацията, или да разреши допълнителна ескалация на напрежението с по-интензивни военни удари срещу режима в Дамаск.
Подобни удари ще променят баланса на силите на бойното поле в полза на въоръжените опозиционни групи - което отдавна е цел на правителствата от Персийския залив и неоконсерваторите на Капитолия. Както лесно можем да си представим, това ще даде допълнителен стимул на тях и на външните им покровители да ескалират собствените си действия с цел смяна на режима.
Друга останала неизказана, но обективна причина за подкрепа на тези удари във Вашингтон е опитът за налагане на тезата за "решимостта" на САЩ пред съюзниците и враговете. Поддръжниците на тази стратегия вярват, че употребата на сила ще убеди правителствата на Иран и Северна Корея да спрат действията, на които администрацията на Тръмп се противопоставя.
Майкъл Ледийн, автор на книгата "Бойното поле", писана в съавторство с разжалвания съветник на Доналд Тръмп по националната сигурност Майкъл Флин, изразява най-кратко и ясно тази позиция: "На всеки 10 години САЩ трябва да вземат някоя малка отвратителна държавица и да я опрат до стената, просто за да покажат на света, че "Ние действаме напълно сериозно".
Или както казваше Джордж Буш-старши, когато празнуваше края на първата война в Персийския залив: "Това е ден на гордост за Америка. С Божията помощ се отървахме от виетнамския синдром веднъж завинаги!"
Ако бомбардировките над една държава носеха имиджово предимство на САЩ пред други страни, Америка би трябвало да излъчва убедителна мощ през цялото време, като се имат предвид колко бомби бяха изстреляни след 11 септември 2001 г.
Почти всички операции на армията на САЩ с ограничен обстрел по конкретни цели през последните 20 години са постигали военните си цели - да унищожат определен обект или да ликвидират определен противник.
Те обаче рядко постигат политическите си цели - например, да не допуснат нежелателни действия от страна на чужди правителства и групировки, или да ги убедят да прекратят подобни актове. Надали 59 ракети ще успят да подействат като превантивна мярка пред намеренията на Дамаск, Москва, Техеран или Пхенян. А когато стане очевидно, че този опит за възпиране се е провалил, въпросът е: какво следва?
Времевият отрязък между химическата атака в Сирия на 4 април и реакцията на Тръмп на 7 април е най-късият период за размисъл преди нанасянето на ответен удар в сравнение с подобни случаи в близкото минало на САЩ.
През 1986 г. въздушните удари срещу Либия се случиха 10 дни след бомбата в берлинския нощен клуб. Ракетният обстрел през 1993 г. срещу иракското разузнаване се случи 73 дни след опита на правителството на Садам Хюсеин да убие президента Джордж Буш-старши по време на пътуване до Кувейт. Атаките с ракети от 1998 г. срещу Афганистан и Судан бяха проведени 13 дни след бомбените атентати срещу американските посолства в източна Африка.
Просто няма начин апаратът за национална сигурност и външна политика на САЩ да е премислил адекватно какво предстои оттук нататък, при положение, че в момента е крайно недокомплектован и има толкова кратко време за реакция. Проблемът е, че едва ли ще може да използва операцията по авиобаза "Шейрат" за нова и синхронизирана стратегия за Сирия.
