От "Стар Трек" до "Семейство Джетсън" - способността за контрол върху климата се смята за един от фундаментите на напредналите цивилизации. Наскоро филмът "Geostorm" дори описа сценарий за мрежа от сателити, предвидени да предотвратяват катастрофални бури.
Засега човечеството е изцяло зависимо от резките отклонения в климата. Но дали ще може някога да контролира и спира потенциалните бедствия от Космоса?
Идеята за въздействие върху атмосферните условия не е толкова абсурдна, колкото изглежда на пръв поглед. Учените се занимават с този въпрос от години, макар че разчитат по-скоро на самолетна технология, а не на сателити.
От 1962 до 1983 г. американското правителство развива т.нар. Project Stormfury - опит за отслабване на тропическите бури чрез навлизане на самолети в бурята и разпръскването на сребърен йодид в структурата й.
Сребърният йодид е неорганичен компонент, използван като антисептик. Теорията е, че той може да накара свръх-охладената вода в бурята да замръзне, като по този начин наруши вътрешната структура на урагана.
Впоследствие учените откриха, че бурите не съдържат достатъчно свръх-охладена вода, за да може облачното разпръскване да бъде ефективно. Възникна и проблемът с мащабите. Самолетите са твърде малки на фона на макро-размера на бурите, поради това всякакви опити за намеса са пренебрежимо малки като ефект.
Друг експеримент за климатичен контрол се прави чрез лазерна инверсия - технология за употреба на лазери за охлаждане на обекти, вместо нагряването им. При този процес се образуват облаци и дори могат да се получат светкавици.
"Това е нов метод, базиран на свръхбързи, свръхкратки лазерни импулси, които генерират силни лазери с ниска енергия, тъй като импулсът е много кратък", казва Жан-Пиер Улф от Женевския университет. Това създава искра в атмосферата, която на свой ред предизвиква трус, отместващ от пътя си водните капчици.
Само че проблемът, както и при облачното разпръскване, е в мащаба.
"Нямаме подходящите лазери и мощности, за да правим нещо наистина мащабно в атмосферата - можем да създаваме малки облачни формации, но те биха били невидими за наблюдател от земята", признава Улф. "Един кълбест облак е дълъг километър и може да се простира на десетки километри - наличната технология е неспособна да го възпроизведе. Отделен въпрос е дали изобщо има смисъл от този вид експерименти заради огромната енергия, която се влага в системата."
Контролът на климата през сателити създава сходни проблеми.
Не само че сателитите имат нужда от специфична технология, за да следят климата и да се позиционират в орбита, но и трябва да съдържат допълнително оборудване за управлението му, което силно увеличава носения от тях полезен товар.
Поставянето на такова оборудване в сателит винаги означава огромни усилия, за да може обект с такава маса да бъде транспортиран до Космоса. Гарантирането на ефективна и надеждна работа не е лесно.
Да вземем примера с технологията на облачно разпръскване. Презареждането на сателитите с нужните вещества създава естествени логистични проблеми - непрекъснато изпращане на космически кораби с резервни материали не е икономически осъществима идея.
Нещо повече, тъй като всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие - изхвърлянето на контейнерите с вещества за облачно разпръскване ще отклонява сателита от орбитата му, заради силата на реакцията.
Самото насочване на контейнера в желаната траектория и освобождаването на съдържанието му над правилната локация е много труден процес. Но монтирането на допълнителни системи за управление ще увеличи още повече сложността на системата.
Реализацията на лазерна инверсия чрез сателити изглежда по-вероятна.
Лазерните системи нямат нужда от презареждане с материали, а изискванията за мощността им могат да бъдат изпълнени чрез соларни панели.
Остава въпросът какво би се случило със сателитите при слънчева супер-буря (т.нар. „Събитие Карингтън").
Когато изригване от короната на Слънцето достигне до земната магнитосфера, то може да предизвика мащабно прекъсване на работата на всички електрически системи. Първото "Събитие Карингтън", което е най-голямата регистрирана слънчева буря в историята, се е случило през 1859. Ако или когато подобно събитие се случи в наши дни, всички сателити и сателитни комуникации вероятно ще станат недостъпни, поне за известно време.
Евентуалната загуба на сателити за контрол на климата носи със себе си риск от нежелани метеорологични последици.
В миналото се е повдигала и темата, че контролирането на климата би могло да се използва като форма на икономическа война.
По време на Виетнамската война, американците използват свръхсекретен проект, наречен "Операция Попай", за да увеличат валежите в региона на Лаос чрез разпръскване в облаците и да попречат на военните доставки на противника.
След разкриването на проекта беше наложена международна забрана на употребата на климатични феномени за военни цели.
В някакъв смисъл може да се твърди, че вече въздействаме на времето, макар и в наша вреда. Промяната на климатичните модели обаче е постигната чрез десетилетия на отделяне на въглероден двуокис и други парникови газове в атмосферата. Това е довело до изменения в глобален мащаб, а не само в изолирани региони. Това подчертава мащабите, в които техниките за контрол на климата трябва да функционират.
Огромните размери на атмосферните фронтове означават, че всяка ефективна система за модификация на климата би изисквала политическо споразумение на световно ниво. Съществува например опасност разсейването на бурите в един регион да доведе до образуване на бури другаде.
Засега контролирането на климата остава слабо вероятно - то е твърде скъпо и ресурсоемко, за да бъде практично.
И все пак учените вече разработват много ефективни лазери, които могат да бъдат изпратени в орбита. Може би технологиите за контрол на климата са само въпрос на време - дори да става въпрос за хиляди, а не стотици години.
