Така се пише история. Лондон се сдоби с първия си кмет-мюсюлманин, британец от пакистански произход.
Религиозната принадлежност не би трябвало да има никакво значение за начина, по който Садик Хан възнамерява да управлява Лондон - Ислямът се вълнува от жилищната криза в столицата точно толкова, колкото и от последователността на молекулите в човешкия геном.
Религията на Хан обаче се превърна в ключов фактор по време на изборите.
Не само Лондон, не само Великобритания, но и цяла Европа се сблъскват със своеобразна криза на идентичността в опита си да интегрират успешно своите граждани от мюсюлмански произход.
Ислямът беше превърнат в значим фактор не само от мюсюлманите-ислямисти, които твърдят, че за човечеството може да се съди само по това доколко спазва Корана, но и от анти-мюсюлманските фашизоиди, за които човекът е човек само ако не е мюсюлманин.
Регресивното ляво крило в Лейбъристката партия на Садик Хан и Популисткото дясно крило в Републиканската партия на Тръмп превърнаха Исляма в гореща тема. Единственият начин, по който Ислямът може да слезе от масата, е всички - независимо дали са мюсюлмани или не - да започнат да споделят еднакви права и отговарят на еквивалентни либерални изисквания.
Дотогава дискриминацията ще продължи да подхранва отровния трибализъм, който задвижва модерната политика на идентичност. Това важи независимо дали дискриминацията идва под формата на крайно-дясна анти-мюсюлманска риторика, или под формата на левичарското тесногръдие, според което от мюсюлманите не трябва да се очакват прекалено високи и либерални стандарти.
Докато не се справим с тези предразсъдъци, религиозната принадлежност на Садик Хан за съжаление ще продължи да бъде тема на дебат.
По някакъв начин победата на новия кмет на Лондон като не-ислямистки мюсюлманин нанесе двоен удар - както по ислямистките, така и по анти-мюсюлманските настроения.
Тази победа говори за възможностите за интеграция. Тя вдъхва надежда на семействата на новите имигранти в страната. А като символ на социалната мобилност - успехът на Хан дава глътка въздух на всички хора с трудно минало.
Победата на Садик Хан вероятно е единствената добра новина след местните избори за Лейбъристката партия, която Джеръми Корбин поведе в посока на крайната левица. И наистина заслужават да празнуват. Демокрацията възтържествува. Оттук нататък един разпокъсан от конфликти град може да започне да лекувастарите рани на идентичността и религията, които бяха повторно отворени от двете паралелни кални кампании - за и против избора на Садик Хан.
Тези кални кампании всъщност представляват микрокосмос от проблемите на идентичността, които тормозят модерна Европа.
Ислямист ли е новият кмет на Лондон? Този въпрос накара политическото махало да се люшне в двете крайности за сметка на истинския разговор, който всички имаме нужда да проведем.
Познавам Садик Хан от 2002 г. - той ми беше адвокат в периода, в който излежавах присъда в Египет по обвинения в политически ислямизъм. Малко след това той стана член на британския парламент. Ще му бъда признателен до края на живота си за това, че ме посещаваше в затвора Мазра Тора, докато всички останали ме бяха изоставили.
Садик Хан не е мюсюлманин-екстремист. И това се доказва не само от факта, че гласува в подкрепа на правата на хомосексуалните хора.
Познавам го от времето, в което самият аз бях мюсюлманин-екстремист - знам, че той никога не е подкрепял моите тогавашни теократични възгледи.
Доста консерватори, които се бореха отчаяно с Хан, прекрачиха границата и го нарекоха "радикален ислямист", не се забавиха и сензационните заглавия в пресата, които твърдяха, че имал "хардкор ислямистко минало". Нюансът е приятел на истината.
От друга страна - доста мюсюлмани, а и хората от левицата, предпочетоха да си заровят главите в пясъка и дамгосваха като "расист" всеки, осмелил се да повдигне въпроса за миналите връзки на Садик Хан с ислямисти.
На принципа на трите маймуни - "не чух, не видях, не разбрах".
Злоупотребата с думата "расизъм" от страна на Регресивното ляво крило по подобни теми е също толкова безполезна, колкото и злоупотребата с думата "екстремист" от страна на Популисткото дясно крило.
Няма нищо расистко в това да задаваш тези въпроси и да водиш този разговор, както няма нищо расистко във факта, че през 2004 г. лондончани критикуваха белия християнин и бивш кмет на Лондон от Лейбъристите Кен Ливингстън за връзките му с ислямистки духовник.
Да твърдиш обратното и да принизяваш Садик Хан към по-ниски стандарти в сравнение с неговите светлокожи колеги само защото той е мюсюлманин от арабски произход - това е фанатизмът на ниските очаквания в действие. Това налива още повече масло в огъня на политиката на идентичността. Наред с проблемите на околната среда, екстремизмът е един от най-наболелите проблеми на днешния ден. Естествено, че тази тема ще излезе на повърхността в предизборната кампания.
А в защита на сериозността на темата и на всички човешки животи, погубени заради нея, трябва да добавя, че въпросът за предполагаемите връзки на Хан с екстремисти е напълно уместен. Тези въпроси трябва да бъдат зададени.
Дебело подчертавам, че пиша от позицията си на либерал, който гласува за либерал-демократите на тези избори, а не като консерватор. А сега, когато изборите приключиха и Лондон се сдоби с първия си кмет - мюсюлманин, нека да направим крачка назад и да разсеем димната завеса в този консервативен пожар.
Всичко започва с Макбул Джауаид - бившия съпруг на сестрата на Садик Хан. По време на ислямистката мания през 90-те години в Лондон, Джауаид се свързва с терористичната групировка ал-Мухаджирун (понастоящем забранена) и е посочен за неин говорител. Групировката е създадена от проповедника на омраза Омар Бакри Мухамад и е ръководена по това време от небезизвестния фанатик Анджем Шудари.
Още тогава познавах Макбул - неговите братя ми бяха колеги и бяха свързани с екстремистката организация Хизб ут-Тахрир, в която членувах и аз.
Благодарение на тази връзка Хан спечели благоразположението на ислямистките общности в Лондон. През 2003 г. той участваше в конференция рамо до рамо със Саджийл Абу Ибрахим - член на същата онази забранена групировка ал-Михаджирун.
Саджийл ръководеше лагер в Пакистан, в който беше обучен атентаторът Мохамад Сидик Хан - един от съучастниците в бомбените атентати в Лондон на 7 юли 2005 г., при които загинаха 56 души и бяха ранени над 700 цивилни граждани.
През този лагер е минал и Ясер ал-Сири, който беше признат за виновен от съда в Египет в опит за убийство на политически опонент, при което загина малко момиче.
През 2004 г. Хан декларира пред Камарата на общините в британския парламент, че е председател на комисията по правни въпроси на Британския мюсюлмански съвет (БМС). Когато само преди месец в Глазгоу сунит уби млада жена само защото принадлежала на мюсюлманската секта ахмади, БМС излезе с официална позиция, в която обяви, че ахмадите не били мюсюлмани.
Като представител на БМС Хан твърдеше в пленарната зала, че духовникът от "Мюсюлманско братство" Юсуф ал-Карадауи "не е екстремист, за какъвто го обрисуват някои хора".
Въпросният Карадауи, впрочем, е автор на книгата "Законното и забраненото в Исляма", в която защитава правото на мъжа да пребива съпругата си и поставя на дискусия въпроса дали хомосексуалистите не трябва да бъдат избивани.
Карадауи е и автор на фатва, която оправдава самоубийствените бомбени атентати срещу цивилни граждани на Израел - позиция, която доведе до отнемането на правото му да стъпва на територията на Великобритания.
Връзките на Хан с екстремистите всъщност са толкова дълбоки, че той присъства на събития на джихадистката неправителствена организация Cage и дори пише предговора на един от нейните доклади. Впрочем, в ефира на BBC един от членовете на Cage описа екзекутора на "Ислямска държава" Джихади Джон като "красив мъж".
В защита на този многопластов флирт на Хан с ислямизма трябва да посочим, че той работи като адвокат, специализиращ в защита на правата на човека. И все пак - в повечето случаи той не присъства в качеството си на адвокат. Някой може да предположи, че просто се е опитвал да спечели гласоподаватели.
През 2010 г. с нарастващата си популярност сред силно организираните ислямисти и фундаменталисти - но носейки клеймото на "Войната срещу терора" на Лейбъристката партия - Садик Хан направи опит да спечели втори депутатски мандат от родния си Тутинг в Южен Лондон, но там се сблъска с още един мюсюлманин. За разлика от лейбъристите - партията на втория мюсюлманин се беше обявила против инвазията в Ирак от времето на Тони Блеър.
Противникът на Хан беше представителят на либерал-демократите Насър Бът. Опозицията от страна на Либерал-демократическата партия на операцията в Ирак представляваше сериозно предизвикателство за Хан. Британските южноазиатски мюсюлмани - какъвто съм и аз - бяха против тази война в огромното си мнозинство.
"За късмет" на Хан - Насър Бът се оказа "ахмади". В един идеален свят неговата религиозна принадлежност нямаше да има никакво значение - така както няма значение, че Хан е сунит. Само че светът на Хан далеч не е идеален. Ахмадите са може би най-грубо преследваните малцинствени секти сред мюсюлманите-сунити.
Хан го знаеше много добре и въпреки това организира кампанията си в тясно сътрудничество с джамията в Тутинг, за да възбуди анти-ахмадистка омраза и да привлече сунитския вот на своя страна.
За голяма част от моите братя-сунити, фактът, че Насър Бът е "ахмади", беше доктринална обида, за която го държаха лично отговорен. В същото време, те приемаха, че Хан е бил "прекалено ниско в йерархията" на парламентарната група на Лейбъристката партия, която взе решението за инвазията в Ирак.
И все пак - Садик Хан не е мюсюлманин-екстремист. Наистина, това трябва да се повтаря постоянно. Но не бива да се забравя и фактът, че Хан има ужасно притеснителна практика да се заобикаля с ислямисти и мюсюлмани само и само за да ги използва в предизборната си кампания.
Това е изключително изкусителен и все по-удобен инструмент за всеки политик-мюсюлманин в съвременна Великобритания. Нито Консервативната партия, нито Либерал-демократите могат да се похвалят с въздържание от прояви на електорален опортюнизъм в миналото.
Когато дойде време за избори, събирането на подкрепа става по-важно за политиците, отколкото защитата на принципите. И за съжаление екстремистките групировки остават сред най-мощните организирани сили сред базовия мюсюлмански електорат на Великобритания.
А не трябва да е така. Както писа наскоро Wall Street Journal "Другите лидери на мюсюлманската общност използваха различен подход".
Хан може и да не е екстремист, но от друга страна - няма нищо расистко в правото да поставиш тези въпроси.
Стана ясно и че в интервю за държавната телевизия на Иран през 2009 г. Хан използва расисткия и обиден термин "Чичо Том", за да опише реформаторските либерални мюсюлмани, които се противопоставят на екстремизма.
Към 2009 г. екстремизмът беше толкова разпространен сред моята мюсюлманска общност, че дори Хан като министър на "социалното приобщаване" счете за политически целесъобразно да нарече цяла група мюсюлмани "Чичо Том" само защото критикуват екстремизма.
В момента терористите-мюсюлмани избиват повече жертви от мюсюлманското вероизповедание, отколкото от която и да е друга религия. Те ги смятат за подчовеци само защото не са "достатъчно отдадени мюсюлмани". Да наричаш противниците на екстремизма "домашни мюсюлмани" в подобна среда, е равнотойно на това да наречеш противниците си "еретици" по време на Инквизицията.
Факт е, че Хан се извини за поведението си в последния момент, и това е добро начало. Но кметският му мандат би трябвало да покаже на практика, че той е способен да се обгради с правилните хора и да се разграничи от екстремистите, преди да пропадне под тежест, с която не може да се справи.
Въпреки цялата тази предистория, либералните мюсюлмани-реформисти и бившите мюсюлмани вероятно ще са склонни да помогнат и да подкрепят Хан.
В интерес на истината, неговият личен живот не се отличава по нищо от този на либералния мюсюлманин. Неслучайно някои от старите му другари - екстремисти - вече го определят като "предател", защото не бил достатъчно ярък противник на Израел и защото подкрепя правото на брак за гей-двойките.
Смешното е, че сега някои мюсюлмани го сравняват с онези, които Хан наричаше "Чичо Том" навремето. Политиците от Запада трябва да си извлекат поуките от времената, в които се заиграваха с религията. За анти-мюсюлманските фанатици - ние винаги ще бъдем "прекалени" мюсюлмани. За мюсюлманските екстремисти - никога няма да бъдем "истински" мюсюлмани.
За късмет на "първия кмет-мюсюлманин" на Лондон, Бог създаде секуларизма.
