Не е тайна, че "Новата Турция" на президента Реджеп Тайип Ердоган, която до преди 5 години беше възхвалявана като бляскав модел за мюсюлманска демокрация, сега изглежда доста мрачна.
Днес Турция влиза в новините не заради вътрешните си реформи и регионалната си "мека сила", а заради все по-авторитарния режим и редовните терористични атаки.
Но защо се провали "Нова Турция"?
В известен смисъл, отговорът е лесен: заради интоксикацията с власт. Когато Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган дойде на власт през 2002 г., беше партия на амбициозни бивши ислямисти, които имаха нужда да се докажат като демократи - както пред светската част на турското общество, така и пред западния свят.
Хората на Ердоган се сблъскаха с отпор - тогава администрацията беше доминирана от "кемалисти", последователи на Мустафа Кемал Ататюрк, основателя на светска Турция. Но след първите няколко години на управлението на ПСР кемалистките институции - включително най-важната, Армията - бяха или обезвредени, или подчинени.
Това приличаше на процес на демократизация, но на практика доведе до безапелационна власт на ПСР. А тази безапелационна власт направи партията по-корумпирана, амбициозна и арогантна.
Нещо повече - управленската философия на Ердоган е на път да се превърне в новата "официална идеология" на Турция, така както беше кемализмът в продължение на почти 100 години.
Някои турски анализатори наричат тази идеология "ислямизъм", но този термин не обхваща цялата й същност. По-скоро, точно както при кемализма, тук става въпрос за идеология, концентрирана около култа към личността.
Ердоганизъм.
Идеологията кристализира през последните три години, като превърна Ердоган в най-могъщия турчин след Ататюрк. Той държи властта в управляващата партия, в правителството, в парламента, ключовите позиции в съдебната власт, най-малко 3/4 от турските медии и дори установи известен контрол върху бизнеса, като канализира държавните поръчки към подбрани компании.
"Той контролира парите", ми каза един горд поддръжник на Ердоган в Анкара преди време. "Затова е велик мъж".
Ердоганизмът пренаписа правилата на турската политика, като създаде свой собствен език, който описва героите и злодеите в Турция. За да разберете новата турска държава на Ердоган, трябва да дешифрирате новите й понятия и слоганите, които я опасват. Ето един примерен речник, който ще ви помогне да се ориентирате:
1) "Народната воля"
Ако си мислите, че ердоганизмът е отрицание на демокрацията, не сте прави.
Всъщност, тази идеология почита демокрацията, но доста груба нейна форма. "Демокрацията не е нищо друго освен избори", обичат да казват Ердоган и много от привържениците му.
В този ред на мисли - победителите на изборите представляват "народната воля". Народната воля се представя за нещо като метафизична истина, която не може да бъде ограничена от какъвто и да е закон, традиция, международна норма или универсална ценност.
Нещо повече - всички, които се противопоставят на "народната воля", са нелегитимни. Те са или бездушни дегенерати или - още по-лошо - "пета колона", която обслужва интересите на чужди държави.
Например, протестите от Гези парк през юни 2013 г., които бяха предизвикани от опозицията срещу решението на властта да превърне обществения парк в мол, бяха определени от ПСР като "опозиция срещу народната воля", съответно - "опит за преврат".
Тази пропаганда демонизира протестиращите, които впоследствие бяха разпръснати от полицията, понякога - брутално - което доведе до 7 смъртни случая.
2) "Човекът от народа"
Това е титлата, която симпатизантите на Ердоган използват по негов адрес. Аргументът им е, че той беше първият президент на Турция, излъчен чрез мажоритарни национални избори, благодарение на конституционната поправка от 2007 г. Преди това позицията се попълваше с гласуване в Меджлиса.
Ключовата теза е, че "Човекът от народа" е фактическото олицетворение на нацията. Лично той представлява народната воля. Практическото последствие от тази опорна точка е свързването на благоденствието на Ердоган с това на Турция като цяло.
"Ердоган е Турция", написа един журналист от неговите поддръжници. "Съдбата на Турция е неделима от съдбата на Ердоган", твърдеше друг. Съвсем наскоро един от съветниците на Ердоган обяви, че "Никой не бива да прави политика в Турция освен Ердоган".
След като "човекът от народа" е въплъщението на нацията, всяка "обида" срещу него е сериозно престъпление. Поради тази причина, над 2000 души, някои от които журналисти, бяха дадени на съд за "обида срещу президента", откакто президент е Ердоган. Много от тях бяха осъдени на тежки глоби.
Тези "обиди" варират от определението "самозабравил се диктатор" до оприличаването му на Ам-Гъл от "Властелинът на пръстените". Обиждането на президента може да доведе до уволнение. Една професорка беше отстранена от университета само защото е казала, че Ердоган е "груб и суров".
3) "Наставничеството"
Това понятие, наследено от кемалистката епоха, е плашилото на ердоганизма. То беше разработено от либералите за дефиниране и критика срещу надделяващата власт на военните над политическите лидери, излъчени чрез избори. Но когато наставничеството на генералите най-после беше премахнато, то се оказа недостатъчно за Ердоган и поддръжниците му. И те започнаха да осъждат "наставничество на съдебната власт", "медийното наставничество" и "либералното наставничество".
На практика, всяко съдебно решение, медийна позиция или либерална критика срещу Човека от народа се охулва като подъл опит за създаване на нелегитимно "наставничество" над величествената народна воля.
Например, Конституционният съд на Турция разгневи Ердоган през последните няколко години, като отмени заповедта му за забрана на достъпа до Twitter, отмени закона, който трябваше да затвори определени частни училища, от които Ердоган искаше да се отърве, и освободи двама арестувани журналисти, осъдени от Ердоган заради публикуването на разследване на турската връзка в доставките на оръжия до Сирия.
В замяна - Ердоган и поддръжниците му не само осъдиха тези решения, но и поставиха под въпрос самата легитимност на Конституционния съд - институция, която по техните думи вони на наставничество над народната воля.
4) "Мозъкът"
Ердоган подхвърли този термин в публичния дебат преди около 2 години, когато намекна, че имало "Мозък" - или още по-буквално "висш интелект" - който контролира политическите събития в Близкия Изток. Тази насилствена намеса крои конспирации срещу невинните народи в региона и най-вече срещу техния дългоочакван спасител: "Нова Турция".
Скоро след това поддръжниците на Ердоган развиха темата, като посочиха "мозъка" - САЩ, Великобритания, ционизмът - и разчертаха безкрайни конспиративни теории. Например, "Ислямска държава" не е продукт на ислямистката идеология или на размириците в Близкия Изток, а на тайните планове на "мозъка", ако питате някои от тези пропагандни говорители.
Критиката срещу Ердоган от западните медии също се възприема за част от този сценарий, който обединява ердоганистите още по-здраво зад Човека от народа.
5) "Предателите"
Предателството срещу Турция е фундаментална тема в про-Ердогановата пропаганда. В нея има два вида предатели: едните са цялото множество извън ПСР - либерали, левичари и кюрди, които работят за злия мозък. Другите предатели са "враговете с партиен билет", които показват истинската си същност, когато се осмелят да критикуват Ердоган или да не се подчиняват на заповедите му.
Двама от тримата мъже, които основаха партията преди 16 години - бившият президент Абдула Гюл и бившият председател на Меджлиса Бюлент Аринч - бяха охулени като вътрешнопартийни предатели от страна на твърдите ердоганисти в ПСР и про-правителствените медии.
Един от най-верните поддръжници на Ердоган, главният редактор на официоза Milat, дори нарече Абдула Гюл "Гюлизабет", намеквайки, че работи за интересите на Британската корона. Дори бившият премиер Ахмет Давутоглу, който преди месец беше отстранен от Ердоган, беше обвинен в предателство през публикация в мистериозен блог, за който се смята, че е списван от близък до Ердоган журналист.
6) "Паралелната държава"
Най-опасните "предатели на народа" са "паралелните". Този термин се използва като препратка към движението на Фетхуллах Гюлен, най-голямата ислямска общност в Турция. Движението има множество членове, които работят в сферата на образованието, благотворителността и медиите из цялата страна. Най-важното е, че имат свои представители в държавната администрация.
Движението има особено силно присъствие в съдебната власт и полицията. На практика Гюлен беше най-близкият съюзник на Ердоган срещу статуквото, което поддържаше светската държава. Двамата обаче се превърнаха в кръвни врагове, след като полицията и прокуратурата, смятани за приближени на Гюлен, започнаха разтърсващо разследване за корупция срещу ключови членове на правителството през декември 2013 г.
Оттогава Ердоган нарича антикорупционното дело "опит за преврат" и обвини движението на Гюлен в опит за създаване на "паралелна държава" в Турция. Той обяви тотална война срещу движението, като го нарече "терористична организация", а полицията арестува хиляди от последователите на Гюлен през последните 2,5 години.
Задкулисната организация на движението на Гюлен в ключови институции е истински проблем за Турция, но ловът на вещици на режима започва да се превръща в още по-голяма заплаха. Той позволи на Ердоган и поддръжниците му буквално да завладеят всяка институция в страната, като използват реторика, напомняща на войната срещу "троцкистите" в СССР през 30-те години на ХХ век.
"Паралелните" предатели се привиждат навсякъде, зад всеки въображаем саботаж. Дори хората, които нямат нищо общо с движението на Гюлен, са заклеймявани като "крипто-паралелни" и са прогонвани от партията, администрацията и дори от медиите, голяма част от които са под директния контрол на Ердоган.
7) "Ислямизмът"
Ислямизмът не е единствената отличителна черта на ердоганизма, но е сред основните му компоненти. И все пак това е ислямизъм, разработен за турския контекст. Откакто ПСР дойде на власт, никога не е прокламирала за въвеждането на шериата в съдебната система - само за преразглеждане на конституционно закрепения секуларизъм на Турция в по-отворен към Исляма вид.
Ердоган обаче използва религиозната тематика и символи все по-настоятелно в своята пропаганда. Той се представя за надеждата на "уммата" - световната мюсюлманска общност. В същото време, налага разделителна реторика "Ние срещу тях", в която "ние" сме добрите, честни мюсюлмани, а "те" са или западните империалисти, които обичат "да гледат как умират мюсюлманските деца", или турските секуларисти, които са наричани "алкохолици", "любители на минижупите", или дори "кръвопийци".
На пръв поглед, Ердоган сякаш се опитва да "ислямизира" нацията постепенно, като въвежда повече религия в държавната образователна система, минимизира консумацията на алкохол чрез тежко акцизно облагане и забрана на рекламите на спиртни напитки, и оказва силна подкрепа на ислямските организации.
Дали това усилие ще създаде по-благочестив народ или ответен удар на светската опозиция - предстои да видим. Към този момент, определено политиката на Ердоган поляризира нацията, в която повечето религиозни консерватори са обединени зад триумфа на Ердоган, а повечето светски турци се боят за бъдещето.
8) "Османизмът"
Ислямизмът на Ердоган е свързан със силната емоция сред турските религиозни консерватори за възстановяване на славата на Османската империя, която владееше Близкия Изток от Истанбул. Преди империята да се срине след края на Първата световна война, османците бяха примерът и защитниците на целия мюсюлмански свят в продължение на столетия.
Сега Ердоган декларира, че турските мюсюлмани се завръщат на световната сцена, за да изпълнявт съдбата си на лидери на Ислямския свят след 90 години забвение.
Разбира се, Ердоган е лидерът на това велико възраждане, което върви в крак с грандиозната амбиция "да върнем величието на Турция". Поради тази причина неговите опоненти и критици не са нищо повече от дегенерати, предатели, шпиони или агенти на Запада.
* * *
На този фон спокойно можем да заключим, че ердоганизмът принадлежи към спектъра на популистките авторитарни идеологии, подобни на перонизма в Аржентина, чавизма във Венецуела и... путинизма в Русия.
Ердоганизмът превърна Турция в несвободна държава, в която се провеждат свободни избори, но либералните ценности и институции отслабват и се разпадат.
Какво е бъдещето на ердоганизма и на Турция? Малцина турци се съмняват, че Ердоган иска да остане на власт до края на живота си. Той иска да превърне в конституционна норма своята президентска власт отвъд контрола на парламента.
Като се има предвид, че е само на 62 години и изглежда в добро здраве, Ердоган може да остане още 2 десетилетия в центъра на турската политика. За тази цел ще трябва да запази електоралната си подкрепа, което го принуждава да продължи да доминира в националния дневен ред.
Поради тази причина е твърде трудно да си представим, че Ердоган ще преосмисли авторитарното си управление. Възможно е да видим още конфискации на опозиционни вестници, побои на политически протести, подчинение на съдебната власт и неспирен конфликт с кюрдските бойци, които ще продължават да обезкървяват Турция, но и ще помогнат на Ердоган да оправдае постоянното извънредно положение.
"Новата Турция" ще бъде постигната - само че ще е различна от тази, която Ердоган обещаваше да създаде.
* Мустафа Акьол е автор на "Ислям без крайности" и колумнист в "Ал Монитор: Пулсът на Близкия Изток"
