Как европейските националисти прегърнаха идеята за свой "интернационал"

През последните години авторитаризмът, популизмът и национализмът доминират в заглавията. От Индия до САЩ и през целия европейски континент, тази триада заплашва преобладаващия либерален демократичен ред, както вътрешно, така и в международен план.

И трите са тясно преплетени. И националистите, и популистите претендират за собственост върху автентичното представителство на народната воля, използвайки я, за да съставят кампаниите си около прекалено опростени наративи, които "нахъсват народа" срещу един глобален недосегаем елит.

Но тропи като "волята на народа" са много по-тясно дефинирани, отколкото се вижда от етикета им. Така често се стига до един сблъсък между очакванията и реалното нещо, която води до това популистките и националистически правителства да прибягват до откровено авторитарни методи за задържане на властта, веднъж взели я в ръцете си.

Крайнодесните партии и повечето популисти традиционно са евроскептици, отхвърляйки Европейския съюз и се противопоставяйки на по-нататъшната интеграция в неговите институции.

Национализмът, популизмът и авторитаризмът не са нови явления, но техните съвременни привърженици се радват на такъв успех в Европа, отчасти защото възприеха по-широка цивилизационна перспектива, която по ирония на съдбата централизира значението на европейската култура в общата им перспектива.

Новите етнонационалистични популисти са намерили две цели, срещу които да насочат пропагандата си: предполагаемите безродни космополитни елити (например Джодж Сорос) и мюсюлманските мигранти (независимо дали в конкретната държава ги има, или не).


Антиимигрантски плакати в Унгария срещу Джордж Сорос и Брюксел. Надпис: "Вие също имате право да знаете какво ви приготвя Брюксел". Снимка: Getty Images

Тези врагове понякога биват обединени, какъвто случай имаше с унгарския премиер Виктор Орбан и твърденията му, че Сорос планира да засели мюсюлмански мигранти в Европа и да насърчи "голямата замяна". Според тази крайнодясна конспиративна теория, популяризирана от френския писател Рено Камю, големите световни кукловоди целят да изместят бялото християнско население от Европа и да го подменят с неевропейци (предимно мюсюлмани).

Този наратив попада в линията, която американският социолог Роджърс Брубакър нарича цивилизационализъм: Конфликтът между нашите и другите не се ограничава с държавните граници, а с цивилизационни.

Следователно вече нещата не се ограничават до френско-германския или френско-английския сблъсък, а стигат до Оксидента (юдео-християнският свят) срещу ислямската цивилизация - Ориента.

Има три преобладаващи либерални възгледа за Европа. Умерените искат ЕС да се запази като структура на наддържавна организация, като постепенно да разширява обхвата си върху всички държави в Европа (или поне всички, които искат). Вторият е конфедералистки  и цели превръщането на независимите европейски национални държави в силна, съвместно контролирана конфедерация, докато третите и по-твърди глобалисти и интегралисти вярват, че бъдещето на ЕС е той да се превърне в единна държава от федерален тип или поне да се държи така. В основата си обаче и трите възгледа споделят европейската интеграция като висш идеал.

Либералните европейци споделят и набор от основни ценности, дефинирани в член 2 от Договора за Европейския съюз: „Човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона и зачитане на правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинствата".

Европейските националисти се придържат към тази идея за общи европейски ценности, но вместо да наблегнат на заложените в Член 2, те виждат въпросните европейски ценности като граница за европейската цивилизация, която трябва да се защитава.

Има стратегически компонент за европейския обрат на националистите. Използването на Европа помага радикалните искания да станат по-приемливи и да изглеждат по-малко изключващи един или друг от картинката на общото бъдеще.

Това е особено вярно в Германия, където на откритото одобрение за националистически позиции дълго време се гледа като на нещо съмнително заради връзката на страната с нацизма.

Предизвикателствата, които са свързани с Brexit, предлагат още един прагматичен аргумент за засилването на европейския уклон на популистите в държавите от ЕС. Макар самият референдум да показва триумф за евроскептиците над европейската идея, хаосът около самото излизане на Великобритания от ЕС даде да се видят всички рискове от подобно действие.

Това тушира всякакви настроения Frexit, Grexit и други варианти на оттегляне от ЕС. В анкетата на Евробарометър през юни 2019 г. в нито една страна (с изключение на Полша) няма мнозинство от хората, които да смятат, че държавата им ще е по-добре извън ЕС. Средно за ЕС около 32% от гражданите споделят това мнение за собствените си държави - висок процент, но далеч не толкова висок, колкото преди няколко години.

Поради тези предизвикателства голяма част от крайнодесните в Европа адаптираха своята реторика от говорене срещу ЕС към това как трябва да изглежда ЕС и как трябва да се промени отвътре.

Дори онези, които все още призовават за излизане от ЕС заради голямата роля на Брюксел в националното управление (според тях) вече гледат към обединение в усилията с единомишленици от целия континент.

Така през 2016 и 2017 г. водещите крайнодесни партии в Европа - включително Партията на свободата на Австрия (FPÖ), Френският национален фронт (преименуван на Национален съюз през 2018 г.), Алтернативата за Германия (AfD) и други евроскептични партии партии от континента проведоха две срещи - във Виена и германския град Кобленц, за да сложат основите на това, което се надяваха да се превърне в евна своеобразна "Европейска пролет" и начало на промяната на континента в посока дясно.

По това време имаше доволно много основания за това покрай Брекзит, победата Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ през 2016 г., засилващото се присъствие на част от същите тези партии във властта и т.н.

Така вместо тези националистически формации, част от които преди години биха били готови да се хванат за гушите и да се обиждат по национален принцип, сега се опитват да заработят заедно ограничавайки намесата на ЕС в националните дела и намаляване на отвореността на Общността към мигранти.

Това в крайна сметка изкристализира под форма на на новата парламентарна група в ЕП "Идентичност и демокрация", която замени предишната "Европа на нациите и свободата". Междувременно партиите в нея вече имат 73 евродепутати - двойно по-висок резултат спрямо изборите за ЕП през 2014 г.

Политическият прагматизъм диктува извеждането на преден план на културното значение на Европа - идеята за континент на бели християни с обща история и културни ценности.

Това разбиране задължително изключва онези, чийто произход не е европейски. И въпреки че съществуват различия в целия континент и самата концепция не се фокусира единствено върху имиграцията, именно мюсюлманските мигранти са спойката в тази разнородна коалиция - общият знаменател, който според всички в тази група не трябва да бъде допускан в Европа.

В интелектуален план тези усилия намират своите корени в Новата десница във Франция - течение от втората част на миналия век най-вече във Франция, което говори за въздигане на европейската идентичност, която да отхвърли либералната демокрация и етническото многообразие.

Идеите на Новата десница все още вдъхновяват съвременните мислители от крайнодесния спектър.

Междувременно покрай мигрантската криза понятието за общоевропейски национализъм се разпространи отвъд доскоро маргинализираните интелектуалци на Наовото дясно. В края на 2014 г. в много градове в Източна Германия се появи протестно движение, което в крайна сметка стигна своя връх на десетки хиляди привърженици през 2015 г.

Движението нарече себе си Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада (ПЕГИДА). Както се подразбира от името му, основната тема на движението беше отхвърлянето на мюсюлманската имиграция и исляма като цяло, подчертано от силно чувство за антиелитаризъм и гарнирано с авторитарни тонове за справяне с посочените проблеми.

Известно е, че движението не се позовава на Германия, а по-скоро използва Европа и заплахата за европейския начин на живот, идваща от миграцията.

Въпреки че може да се твърди, че позоваването на Европа е само опит на германските националисти да разсеят критиките срещу себе си, ПЕГИДА предостави идеологическа рамка, която по-късно крайнодесните националисти могат да използват за постигане на националистическите си цели.


Митинг на ПЕГИДА. Снимка: Getty Images

Нещо повече - членове на ръководството на ПЕГИДА започнаха да обикалят и други държави, включително България, за да установят връзки с други антимигрантски организации.

Този пропагандиран сблъсък между християнската Европа и мюсюлманския ориент за крайното дясно на практика се вижда на Балканите и най-вече в страните от Бивша Югославия - от една страна, заради войните от историята срещу Османската империя (и идващата от нея ислямска заплаха), и от друга - заради войните от 90-те, при които мюсюлмани и християни се бият за установяване на национална идентичност.

Мащабите на това издигане на Балканите като място за вдъхновение за крайното дясно личат най-вече от появилата се информация, че стрелецът от Крайстчърч, Нова Зеландия, който нападна две джамии в града, е бил както в България на Шипка, така и по исторически места в Сърбия. Впоследствие оръжието му беше изписано с надписи от историята на Балканите.

Това показва колко голямо е значението на региона в митологията на крайнодесните.

Друг важен момент са и лагеирте, които се организират на територията на държави от Балканите и Източна като Чехия, Сърбия, Хърватия и България - множество крайнодесни симпатизанти минават курсове по военна подготовка и боравене с оръжие. За такива лагери има информация и в разследване на Bellingcat, и от германските разузнавателни служби (впоследствие цитирани от Der Spiegel).

Разбира се, нищо от това не означава, че общата цел превъзхожда първостепенното значение на нацията.

Когато Франция и Германия подписаха Договора от Аахен през януари, например, Марин Льо Пен, лидерът на Националния митинг, обвини френския президент Еманюел Макрон в предаването на Елзас и Лотарингия на Германия.

Между другото, договорът няма нищо общо с този въпрос, а френският контрол върху тези някога горещо оспорвани територии вече не е източник на двустранни спорове. Независимо от това, желанието на Льо Пен да съживи старите националистически наративи, за да постигне незабавни политически цели, предполага, че евентуалният общоевропейски евентуално може да бъде върнат на заден план във всеки един момент, когато има междунационална конфронтация.

Докато външните заплахи (реални и въображаеми) продължават да доминират в техния мироглед, споделеното чувство за европейско единство винаги ще има привлекателност между националистите и популистите от крайната десница. Въпреки това, различията по отношение на територията, идентичността и други политически въпроси остават като важна разделителна линия, която никой и няма май намерение да прекрачва.

Европейският национализмът се превърна в основна черта на идеологията на крайните десни. От границата тя разработи по-съгласувана програма и създаде пространство за по-широко общоевропейско сътрудничество.

Докато националистическият европеизъм предлага интересен контраст с либералната интернационалистическа концепция за европейска интеграция, нейната представа за цивилизацията е просто тънък фурнир за хегемонията на белия християнин европеец.

Новините

Най-четените