"В Деня на победата всеки внук носи портрета на своя дядо", казва руският политик Вячеслав Никонов. Това е хипербола - много хора не ходят никъде на Деня на победата и не носят каквото и да е. Истината е, че мнозинството, особено в Русия, дори няма снимки на дядовците си.
А иначе буквално - участващите в парадите по случай 9 май руснаци в различни градове носят снимки с размера на плакат на дядовците си.
Никонов направи същото по-рано този месец по време на отбелязването на 71-та годишнина от победата в онова, което за Русия е Велика отечествена война.
Само че името на дядото на Никонов е Вячеслав Молотов.
Молотов е един от най-необичайните дядовци, които може да ти завещае XX век - донякъде защото е успял да оцелее през по-голямата част от столетието.
Той е роден под името Вячеслав Скрябин през 1890, израства на село, става болшевик, оказа се от правилната страна на всяко постреволюционно разместване на пластовете и през 1930 става ръководител на кабинета на министрите на СССР. Той удържа този пост до 1941-ва, дори когато главите на висши партийци падат около него - като подписва заповеди за екзекуцията на хиляди хора.
През 1939-та Йосиф Сталин сваля от поста съветския външен министър, който е евреин - по това време етническият му произход се счита за неуместен.
Молотов поема този пост и в това си качество преговаря и подписва нацистко-съветския пакт за ненападение, в който е включен и таен протокол, отстъпващ на СССР части от Полша, прибалтийските държави и части от Румъния и Финландия - в замяна на ненамеса от СССР, която да възпрепятства инвазията на Хитлер на изток.
Пактът е подписан на 23 август 1939-та.
Седмица по-късно Хитлер нахлува в Полша. Следващата година СССР предявяват териториални претенции за земите, които получават според въпросния пакт.
Съпротива оказва единствено Финландия, която използва, освен традиционните оръжия, и стъклени бутилки, пълни с експлозивна течност. Те са наречени на новия съветски външен министър, защото всяка от тях е хвърлена с идеята да уцели него.
Така по-голямата част от света помни 1 септември 1939-та като датата, на която започва Втората световна война. Съветският съюз, и сега Русия, вместо това чества Великата отечествена война, която започва, когато Хитлер нарушава пакта и атакува СССР през юни 1941-ва.
Скоро след това Сталин се самообявява за глава на съветската държава (освен че е начело на партията) и Молотов става негов заместник.
Стремителната кариера на Молотов продължава и през войната.
Той продължава да представлява Съветския съюз по всички външнополитически въпроси, включително и в преговорите със съюзническите сили.
През 1945-та, той е номиниран за Нобелова награда за мир - или поне така твърди неговият внук.
Дори когато съпругата му - бабата на Никонов, Полина Жемчужина - е арестувана при антисемитските чистки на Сталин през 1949-та, кариерата на Молотов продължава. Той губи високите си постове едва в края на 50-те и началото на 60-те години, когато неуспешно и многократно се опитва да измести Никита Хрушчов.
Към този момент терорът на Сталин вече е приключил и вече възрастният бивш държавник е оставен да изживее последните си дни в привилегировано изгнание.
Молотов доживява до 96-годишна възраст. Внукът му е на 30 години, когато старецът умира.
Никонов наследява усета на дядо си да се оказва на правилното място в правилното време - в политически смисъл.
Той е комсомолски активист през 70-те години, млад лидер на комунистическата партия през 80-те, после член на администрацията на Михаил Горбачов, Борис Елцин и Владимир Путин.
Никонов говори пламенно в полза на Перестройката при първия, прилага демократични реформи при втория и става глас на традиционалистите и антизападните нагласи при третия.
А иначе Перестройката тепърва започва, когато умира Молотов, и само няколко години по-късно прибалтийските държави държат сметка на Москва.
По онова време протоколите, разделящи Европа между Сталин и Хитлер, все още са пазени в тайна: в официалната историография, пактът за ненападение се определя само като ход, печелещ на СССР време да се подготви за войната. Комисия към Централния комитет на КПСС, набързо свикана през 1989-та, не успява да открие оригиналните документи.
Фактите обаче излизат на бял свят и са публично признати, а името на Молотов започва да се свързва с пакта при всяко упоменаване на договора, дал начало на войната, както и с "коктейла", а движението за независимост на прибалтийските държави затвърждава историята на борбата си за свобода: тези страни са първите, които се отделят от СССР.
След разпада на Съветския съюз, който отнася със себе си и агресивните си военни паради, Русия прекарва 90-те години, опитвайки се да прецени как да запомни и чества войната.
Това е десетилетието, когато оцелелите ветерани, повечето от които са родени през 20-те години на XX век, измират масово.
През 1999-та, на вълната на възраждащия се патриотизъм - и донякъде в отговор на кампанията на НАТО за бомбардировки в Косово - Русия решава да възстанови официалния тържествен годишен парад на Деня на победата, провеждан на 9 май, деня на края на Великата отечествена война.
През 2012-та група журналисти в сибирския град Томск, работещи за TV2 - вероятно последния останал независим телевизионен канал в Русия по онова време, измислиха идеята за нещо, което нарекоха "Безсмъртния полк".
Те приканиха хората да излизат на Деня на победата, носейки снимки на починали свои роднини, които са участвали във войната - независимо дали са загинали в нея или не.
Това беше замислено като хуманизираща идея на две нива: да предаде част от честванията на обикновените хора, а не на военните или висшите бюрократи, и да позволи на населението да сподели семейни спомени в отсъствие на самите членове на семействата.
Идеята се оказа невероятно популярна, и през следващата година бе възприета в цяла Русия.
След още година, TV2 спря да бъде последният независим телевизионен канал: той изгуби лиценза си за ефирно излъчване.
Идеята за "Безсмъртния полк" също бе иззета - от Единния граждански фронт, организация, основана от Путин.
През 2015-та "Безсмъртният полк" стана част от официалния парад в Москва. Тази година той бе организиран по начина, по който се прави при официални паради, с идентично отпечатани плакати и квоти, отпуснати на училища, за да предоставят определен брой имена, лица и хора, които да ги носят.
И тази година Вячеслав Никонов участва в марша със портрета на дядо си.
На следващия ден той обясни пред московски таблоид: "Всеки внук носи портрет на дядо си на Деня на победата, особено ако приносът му за победата е очевиден. Аз обичам своя дядо."
Тази ирония на историята най-вероятно е поредният принос към богатата традиция да се приписват заслуги за края на една война именно на онези, които са отговорни за началото й.
