Човек и добре да живее и да си изяжда зеленчуците и да пие редовно аспирин протект, рано или късно влиза в болница. Ако се казваш Хамдан бин Мохамед бин Рашид ал Мактум и си шейх на Дубай, те откарват в частната ти болница с кортеж от бели мерцедеси.
Ако се казваш Иван (или Айвън, без значение), отиваш в обикновена държавна болница.
Но ако си поне малко от малко късметлия, болницата ще е в някоя по-"бяла" държава, където хем не трябва да плащаш луди пари за изследвания, престой, медикаменти, избор на екип и пр., хем те третират като гост на спа-хотел във Велинград.
А като бонус можеш да оплакнеш око с добре сложените метросексуални физиотерапевти и пъргавите сестрички (в зависимост от предпочитанията).
Заради някакво фантомно появила се болка, която буквално ме обездвижи от кръста надолу (сега вече разбирам д-р Калин Генадиев защо психяса така, когато се насади в инвалидния стол!), една сутрин трябваше да ме транспортират с линейка до спешния център на една най-старите болници в Копенхаген - Фредериксбергската.
Заради внушителните си сгради, датиращи от 80-те години на XIX-и век, и разкошните паркови площи болницата спокойно може да бъде включена в списъка на must-see обектите в датската столица.
А заради някои от санитарите си заслужава човек веднага да се разведе, но това е тема за разказ в друг вид жанр.
Честно казано, изпитвах безпокойство, че съм в болница в чужбина. По някаква моя си, извратен родолюбска логика си исках в наша си болница - коридорите да миришат на дизинфектант, от който ти се драйфа, чаршафите да са покрити с неизпираеми петна, а когато поискаш нещо, санитарката едва да се въздържа да не ти отвърти един шамар.
Но в случая не можех да направя нищо по въпроса. А и мои познати ме уверяваха, че нямам причина за притеснение и че съм късметлийка, задето това ми се е случило в Дания, а не в България.
Ден първи. Часът е 14:32.
Парамедиците ме паркират на легло в коридора на отделението по обща медицина. След половин час идва една сестра. Взима ми кръв, мери ми температурата и ми казва, че скоро ще дойде лекар да ме прегледа. Ми добре, викам си, ще почакам.
Ако имаше олимпийска дисциплина "Чакане за преглед в спешното", златният медал ми е в кърпа вързан. Една лекарка идва да ме прегледа чак в десет и половина вечерта! Изглежда и се държи като заблудена из коридорите стажантка.
Пита ме дали съм пътувала наскоро до екзотични страни и колко често пия алкохол. Отговарям с "Не!" и "Всеки ден". Тя си записва нещо и казва, че утре ще ми направят рентгенография.
Ден втори. Преместена съм в болнична стая, в която, по стара скандинавска традиция, царува равноправие на половете.
Това значи, че откъм шестте легла се разнасят пръдните и хъркането и на мъже, и на жени.
В рентгенологията ми правят продължителна фотосесия, по време на която обаче не съм облечена с дънки Calvin Klein и не рекламирам часовници на Bulgari.
40 минути по-късно се появява едно докторче на около 12 години, което пак ме разпитва за живота ми и не ми иска телефонния номер, само защото знае в коя стая съм и може да идва да ме черпи коктейли, когато си иска.
Казва, че рентгеновите снимки не показват никакви фрактури, така че щели да ми правят ЯМР. Може да е днес, обаче може да е и утре.
Ден трети. Оказва се "утре".
Ако човек страда от клаустрофобия, прегледът с апарата за ЯМР може да се превърне в истинско изпитание. Аз нямам проблем с тесните пространства, но за всеки случай ми дават да стискам в едната ръка паник бутон, когато ме вкарват в капсулата.
Сканирането трае едно цяло футболно полувреме. Докато чакам резултатите, умирам от екзистенциален ужас, понеже си представям как ми откриват някакъв рядък вид рак и сестра ми трябва да плати 10 хиляди евро за транспортирането на ковчега с тленните ми останки от Дания до България.
По-добре да ме стрият на прах и да ме разпръснат в залива на Нурхаун*!
По едно време се появява един медик с баскетболен ръст, който започва да ми обяснява като смутен студент пред изпитна комисия, че и ЯМР-ът не е показал никакви отклонения, така че нямат обяснение за произхода на болките в крака. Тоест нищо ми няма, обаче не мога да ходя.
И са к'во? Ми седиш и чакаш да ти мине.
Междувременно идват разни приятелки и ми носят суши, лалета и контрабандна бутилка вино. Докато пием виното от пластмасови чашки, на съседното легло настаняват една жена във видимо лошо състояние. Тя казва: "Аз съм Кристине и съм алкохоличка".
Разбираме, че сутринта е изпила два литра бяло вино от мъка, задето котката й избягала. Сцената е абсурдна смешна и прилича на филмова, само дето не е филм, понеже тя е в абстиненция, а мен ме боли съвсем не наужким.
Ден четвърти. Моля една мъжка сестра да отвори прозореца.
Той казва, че не знае как. Животът е несправедлив, защото, въпреки че е тъп, мъжката сестра може да ходи. Постоянно идват разни любезни хора от персонала и те питат дали искаш кафе, каналени сладки, чипс, морфин, фелацио...
Постоянно идват и разни доктори, на които моят случай изобщо не им е работа, понеже са гастроентеролози и специалисти УНГ, но длъжностната им характеристика ги задължава да говорят с пациентите поне по два часа на ден.
И си говорим. Казвам на един от тях, че случаят ми е направо като от "Доктор Хаус". Той ме пита дали така се казва джипито ми. Казвам на друг един доктор, че прилича на Ралф Файнс. Той казва "Мерси", макар че по погледа му разбирам, че не е сигурен дали това е комплимент.
Ден пети.
Една приятелка ме изкарва с количка малко на слънце на пейка пред болницата. Яд ме, че не пуша, защото случаят изисква да си запалиш цигара.
Отново в стаята, в чашка ми доставят комбинации от различни пейнкилъри - примерно парацетамол и лекарство за епилептици. Идва една физиотерапевтка и ми казва нещо, което ми прозвучава като "Лазаре, стани и ходи!"
Но аз не съм Лазар. Дежурната сестра, която е свежа като кюстендилска ябълка и е еманация на всички мъжки сексуални фантазии, свързани с жени в бели престилки, ми носи дневното меню, за да си избера обяд.
Изборът е като в ресторант на шеф от телевизионен риалити формат. Избирам си някакво ястие в стил фюжън кичън.
После идва мъжката алтерантива на любезната потенциална порно-актриса отпреди и ми носи още наркотици в чашка. По-добре не може и да стане...
Всъщност може. Но само ако някой ВСЕ ПАК ми каже какво ми е и как да се лекувам! Това обаче не се случва и аз продължавам безгрижния си престой между четирите стени на тази ол-инклузив готическа обител. При това изцяло на издръжка на датския данъкоплатец.
*Пристанищен комплекс, разположено на площ от 2 кв. км. в северозападната част на Копенхаген.
