Националистическите сили и техните послания, обсебени от темата за миграционната заплаха, се превърнаха в централен елемент от кампанията за Европейските избори. Резултатът показа, че стратегията на крайната десница - заиграване със страховете от "превземане" на континента от чуждоземни тълпи - продължава да действа ефективно.
Това, което се губи в целия шум, обаче са две различни демографски тенденции, които ще бъдат определящи за бъдещето на Европа по устойчив и структурен начин. Първата тенденция е застаряващото население. Втората - емиграцията от една страна-член на ЕС към друга.
За последните три десетилетия 20% от румънците, 12% от българите и 7 на сто от поляците са напуснали родните си места, за да работят в други европейски държави, показват данните на Евростат.
Тези вълни на преселения представляват истински демографски катаклизъм с разнообразни последици за стабилността на ЕС.
Първоначално, миграцията обхващаше хора от Централна и Източна Европа след падането на Берлинската стена. Впоследствие мащабът й прие съвсем различно измерение заради финансовата криза от 2008 г. и последвалата дългова криза от 2011 г.
Колапсът на Южна Европа принуди стотици милиони португалци, испанци, гърци и италианци да се насочат на север в търсене на работни места. Германия и Италия бяха страните, които поеха основната част от тази вълна. След 2008 г. над 2 милиона млади италианци са напуснали родината си.
В Португалия нивото на емиграция достигна до 10 000 души на месец през 2012 г., сравнимо с положението през 60-те години по време на военния режим на Антонио Салазар. Всъщност за последните 10 години пет процента от населението на Португалия е решило да си тръгне.
В същия период Германия е приела 2,7 милиона европейски граждани (по данни на националната статистическа агенция Destatis). Това са повече хора, отколкото влязоха по време на пика на мигрантската криза в ЕС през 2015 г.
Затова не бива да се изненадваме, че в Унгария на Виктор Орбан или в Италия на Матео Салвини населението днес е по-притеснено от емиграцията, отколкото имиграцията.
За разлика от масовите преселения от началото или средата на ХХ век, тези движения на хора засягат млади и образовани граждани, чието заминаване намалява размера на работоспособното население в страните им - съответно снижава производителността на икономиката им.
Този феномен води със себе си и внушителен трансфер на богатство. В статия за Project Syndicate журналистът Федерико Фубини изчислява, че между 2009 и 2017 г. Източно- и Южноевропейските страни в Европа са допринесли с над 200 милиарда евро за германската икономика чрез обучението и професионалната подготовка на млади мъже и жени, които впоследствие са изгубени заради емиграцията.
Иронията е, че Северна Европа се колебае дали да помогне за покриването на разходите на най-бедните страни-членки на съюза. Германия със своите търговски и бюджетни излишъци има най-големи ползи от паричния съюз. Нещо повече - страната успява да привлече големи групи продуктивни хора от онези държави, които имат най-тежки проблеми с адаптирането към европейската интеграция.
На второ място идва кризата със застаряващото и намаляващо население. Поради спада на коефициента на плодовитост населението на ЕС като цяло се очаква да започне да намалява не по-късно от средата на ХХI век.
И когато това явление се случи, нуждите и структурата на най-големия пазар на света ще се обърнат с главата надолу.
Проблемът с финансирането на пенсионната система е само една от кризите, които се задават на хоризонта. А тя ще изисква координирани действия на европейско ниво, за да бъде решена.
За страните, които губят население и едновременно с това застаряват, тези два проблема са страните на една и съща монета. Двойна структурна преса - докато най-добре подготвените работници се изселват, пенсионните системи едва се държат на повърхността в страните от Южна и Източна Европа.
Ситуациите не са идентични навсякъде. Източноевропейските страни, в които в момента има стабилен икономически растеж, започват да изпитват последствията от недостига на работна ръка, но не увеличават достатъчно заплащането на труда, за да гарантират икономическа конвергенция със Запада и Севера.
Правителствата са много по-заинтересовани да привлекат чуждестранни инвеститори, вместо да създадат средна класа с покупателна способност, сравнима с тази на западните общества. Затова преселението на народите няма да спре скоро.
А въпросът как и кой ще финансира утрешните пенсии на днешните поколения от работници остава без отговор.
От своя страна, Италия страда от анемичен икономически ръст, който вероятно няма да се промени в скоро време заради липсата на достатъчно квалифицирана работна ръка.
Това прави опитите за връщане към балансирани бюджети почти невъзможни.
За съжаление, нито един от тези проблеми не срещна достатъчно внимание и интерес от политическите сили по време на кампанията за Евроизборите. Демографските катаклизми обаче са реални и изключително тежки. Именно те ще бъдат определящият фактор в политиката на следващите десетилетия в ЕС.
