Ако лидерите на водещите държави в света се бяха събрали да празнуват Деня на благодарността тази година, авторите на речите им щяха да се озоват в доста деликатна ситуация. Политическата жътва през 2014 бе богата, но плодовете вероятно не биха допаднали на повечето мирни граждани по света.
Международни кризи, войни и катастрофи сякаш се редуваха постоянно; една от най-големите европейски държави - Украйна, бе обхваната от политически пожар, а отношенията между Русия и Запада се сринаха почти до нивата на Студената война.
Светът на политиката на великите сили е различен. Това, което хвърля обикновените хора в ужас, често само разпалва апетита на хората, имащи властта да определят съдбата на нации. Международните кризи предизвикват страсти в сърцата на овластените, осигуряват им страхотна възможност да покажат всичко, на което са способни.
Политик, който използва международна криза, за да надделее над конкурентите си, впоследствие е описван като "талантлив"
Епитетът „изключителен" е запазен за тези, способни да решат тази криза. Твърде често великите политици, чиито имена се появяват на видни места в учебниците по история, са тези, които са провокирали международна криза, използвали са я, за да елиминират съперниците си, и едва тогава, ако са имали времето и желанието, са се стремили да я рушат и да осигурят глобален мир.
Украинската криза, която доведе до хуманитарна катастрофа в региона на Донецк и Луганск и неописуеми човешки страдания, промени в огромна степен международните отношения. И - парадоксално - тя отвори възможности за много от хората около масата на хипотетичната среща на високо равнище за Деня на благодарността.
Вероятно основният печеливш от развиващата се криза в Украйна е китайският лидер Си Дзинпин
Китайските дипломати не биха могли да изберат по-подходяща среда от тази, в която се оказа Китай след разприте между Русия и Запада. И решението на дългогодишната борба за цената на руския газ беше най-малката изгода в случая. Москва описва Пекин като най-важния си стратегически партньор и удостои Китай с еквивалента на предпочитан партньор в реализацията на многобройни съвместни проекти.
В крайна сметка развитието на икономическите връзки с Русия не е факторът, който ще определя икономическото бъдеще на Китай. Доста по-важно е, че с Русия на борда като де факто младши партньор и съюзник, Китай придобива стратегическо предимство пред основния си чуждестранен конкурент, САЩ.
Ресурсната база на Русия, стратегическият й ядрен потенциал и гласът в Съвета за сигурност на ООН са в различна степен под контрола на Пекин, и Си Дзинпин може да се чувства осезаемо по-уверен, отколкото преди година. Така че някои със сигурност имат причини да са благодарни тази година.
Американският президент Барак Обама изглежда е в доста по-неприятна ситуация
Изборите в средата на мандата му донесоха тежко поражение, американската икономика все още върви с бавна скорост, ислямистите вилнеят в Близкия Изток, а рейтингът му спада. Но въпреки малкото му политически победи през 2014, Обама не можеше да допусне украинската криза да му се изплъзне. Така че той се възползва от възможността да демонстрира кой още дърпа конците и да прокара общ дневен ред, обединяващ страните от Западния свят (за първи път от много години насам).
Въпреки очевидните си икономически загуби, Европа, подтиквана от САЩ, успя да изгради единен фронт срещу Русия. Системата на общи ценности, която се изгради през втората половина на миналия век, се оказа доста жизнеспособна и ефективна. Към САЩ и Европа се присъединиха и Австралия, Япония и много други международни играчи, които след като претеглиха плюсовете и минусите, избраха да не демонстрират открито солидарност с Русия.
Очевидно по-стратегически правилен избор им изглежда да поддържат надеждни партньорски отношения със САЩ
2014-та година осигури няколко нови сиви кичури в косата на германския канцлер Ангела Меркел, но й даде и възможност да действа като основен преговарящ за Украйна и допълнително да заздрави и без това солидната позиция на Германия в европейската политика.
В напрегнатите обстоятелства от миналата година, Меркел преподаде на британския премиер Дейвид Камерън и френския президент Франсоа Оланд майсторски клас как един политик трябва да действа последователно и реалистично. Другите европейски лидери бледнееха в сравнение с нея.
Ако хипотетичната среща за Деня на благодарността гарантирано се провеждаше на място, защитено от неподходящи очи и уши, където политиците биха могли да говорят свободно за това, което са научили от събитията в Украйна, вероятно срещата би се проточила доста. Украинският президент Петро Порошенко би споделил на колегите си, че без Майдана и свалянето на Виктор Янукович, той не би станал президент (което впрочем в съвременна Украйна е по-скоро проклятие, отколкото благословия).
Лидерът на Беларус - Александър Лукашенко, би заявил, че не само е придобил статут на основен посредник и довереник на враждуващите страни, но е имал и шанса да засили беларуската икономика чрез контрабанда на стоки, обект на санкции. Дори Ким Чен Ун от Северна Корея би се намесил да се похвали, че режимът в Пхенян е открил нов влиятелен поддръжник в лицето на Русия, предпазващ Северна Корея от международната цензура.
Накрая, какво би казал най-влиятелният мъж в света - поне според сп. Forbes - руският президент Владимир Путин?
Може ли международна криза някога да осигури политически дивиденти на всички ангажирани страни, дори ако те са непримирими врагове?
Опитът показва, че да, възможно е. За Владимир Путин 2014 г. бе най-триумфалната в неговата кариера. Рейтингът му в Русия никога не е достигал такива висини, а въпреки крайно противоречивото отношение към него, никой не е безразличен към Путин. Какво повече би могъл да желае един успешен политик?
В духа на оптимизма, все пак се надяваме нито Обама, нито Путин, нито Порошенко, или още по-малко Ким Чен-Ун да желае кризите в Украйна, Сирия, Корея или на други места да продължават да тежат като бреме върху международните отношения. Но пък, както някога бе отбелязал Карл фон Клаузевиц, войната е само продължение на политиката с други средства.
