Мохамед е на 17 години, когато войната в родната му Сирия започва. По това време той се готви да започне следване за инженер в град Хомс, докато 30-годишният тогава Аднан работи в Хомс като дърводелец. Третото му дете току-що се е родило.
Но войната започва и нито един от двамата не поема по пътя, по който се е надявал. Мохамед и Аднан се сражават в гражданската война на различни страни. Първият служи на страната на силите на Башар Асад, търсейки връщането на стабилността, докато вторият избира каузата на бунтовниците заради вярата си, че страната трябва да се промени и да стане по-свободна. И двамата все още мечтаят за това да живеят в спокойна и обединена страна.
Сега, девет години по-късно, те отново са от двете страни на фронтовата линия, но този път не в родната си Сирия. Двамата се бият на около 2000 км от дома, в Либия.
Гражданската война в северноафриканската страна изправя признатото от ООН правителство на националното съгласие (ПНС), начело с премиера Файез Сарадж, срещу силите на военачалника Халифа Хафтар. Сарадж главно е поддържан от Турция, докато неговият опонент е подкрепен от Русия, редица арабски държави и Франция.
Сега Аднан изкарва парите си като наемник в една от милициите, биещи се в подкрепа на Сарадж, докато Мохамед се е присъединил към Либийската национална армия (ЛНА) на Хафтар. И двамата си задават един и същ въпрос: Как се стигна до това?
Историята на Мохамед и Аднан, двама мъже от Хомс, които сега се бият един срещу друг в пустинята на Северна Африка, илюстрира трагичното прогресиране на конфликта в Сирия. Това е и урок по съвременни военни конфликти.
Наемниците по бойните полета далеч не са нещо необичайно, но сега все по-често правителства и дори отделни компании прибягват до услугите им. Държави като Турция, Обединените арабски емирства, Русия и Иран пренебрегват границите и суверенитета на други държави, изпращайки наемнически отряди в чужди държави, възползвайки се от вътрешните конфликти в тях. Целите? Да натрупат политическо влияние, достъп до ресурси, справяне със собствени врагове, укриващи се в конкретната страна...
Всички тези страни, изпращащи наемници да се бият по чуждите бойни полета, се опитват да запълнят вакуума, оставен след все по-ускореното изтегляне на САЩ от различните военни зони по света.
Използването на наемници е евтин начин за водене на война. Чрез тях регионалните актьори могат да си позволят да влязат в битката със сравнително малък риск срещу драстично по-ниска цена. Така държавните лидери могат да преследват своите национални интереси, без да им се налага да отговарят пред обществото за дадените човешки жертви сред войниците от собствените си армии.
Затова и в момента наемниците воюват в многобройни конфликти по света, включително тези в Сирия, Йемен и Либия. А хора като Мохамед и Аднан са се превърнали в пешки при играта на световната политика.
При избухването на гражданския конфликт в Сирия Аднан е убеден, че Асад може да бъде свален. Затова и той се присъединява към дивизия Хамза, част от Свободната сирийска армия (ССА).
Оказва се, че войната му се удава и след лични успехи на бойното поле успява да се издигне до командир в дивизията. Развоят на войната обаче далеч не е благоприятен за ССА - с помощта на Русия и Иран режимът на Асад успя да изтласка бунтовниците в северозападната провинция Идлиб, където те успяват да оцелеят само с подкрепата на Турция.
През последните години Аднан почти не се бори срещу Асад, а вместо това помага на турската армия да изгони кюрдските милиции от граничния регион.
"Ние сме зависими от Ердоган. Трябва да се бием, където той иска", разказва той в телефонно интервю за Der Spiegel.
Затова и Аднан не е изненадан, когато миналия декември посредникът от Турция, работещ с неговата група, му връчва нова задача - да събере колкото се може повече мъже за военна мисия в Либия. По това време сириецът от Хомс дори не може да намери Либия на картата, а единственото, което знае за гражданската война там, е това, което турците са му казали: международно признато правителство се бори да се защити от един военачалник с претенции за диктатор и терорист.
И все пак предложението, което той получава, звучи повече от привлекателно - за всеки месец на служба в Либия на страната на Сарадж, Аднан получава по 2000 долара. Сумата е много по-голяма от всичко, което той е получавал в Сирия.
Така в началото на януари турците изпращат Аднан и 30 негови бойни другари със самолет на Turkish Airlines от граничния град Газиантеп към Либия. За първи път в живота си той лети със самолет.
В Триполи режимът на Сарадж с нетърпение очаква пристигането на подкрепата. През предходните месеци правителството е изгубило почти цялата си контролирана територия с изключение на столицата и един-два по-големи града на Средиземно море, които обаче разполагат със свои собствени сили за отбрана. Хафтар е заобиколил Триполи и води тежка обсада.
Аднан и хората му са настанени в жилищни блокове в Триполи и получават оръжие и обучение от турските служби MIT. След това те са изпратени на фронта, където трябва да отблъскват силите на противника. На страната на правителството се бият около 7000 сирийски наемници и с помощта на подкрепата от въздуха, оказвана от турските дронове, те успяват да обърнат хода на гражданската война. Това пък, от своя страна, превръща Ердоган в практическия управител в северноафриканската държава, дом на едни от най-солидните петролни находища на континента.
Междувременно Генерал Хафтар не само трябваше да признае загубата на Триполи през последните седмици, но и беше изгонен от стратегически важни крайбрежни градове като Сабрата.
Въпреки това Аднан съжалява за решението си да дойде в Либия, като през последните месеци отчаянието му само нараства. Битките на фронтовата линия често са по-интензивни, отколкото в Сирия.
"Всеки ден изпращаме 100 ранени бойци вкъщи, а самолетите се връщат с 300 нови тук", разказва той. За разлика от битката в Сирия, тук той не вижда смисъла. "Борех се срещу сирийския режим, защото вярвах в бъдещето на децата си. Вижте сега къде съм се озовал."
Приятели в Сирия го обвиняват, че е продал революцията, за да печели пари в Либия. Но дори и да иска, в момента той не би могъл просто да се откаже.
Турците, според него, пускат само ранените да се приберат вкъщи. Затова и някои от другарите му нарочно са се простреляли в крака. Други пък са се качили на бежански лодки с надеждата да стигнат до Европа, разказва Аднан.
Единствената причина, по думите му, да не се насочи също към Европа, е фактът, че жена му и децата му са в Турция. Затова и той не вижда друг избор пред себе си, освен да продължава да се бие.
Сънародникът на Аднан - Мохамед - е от другата страна на фронтовата линия в Либия. Общото между двамата обаче е, че нито един от тях няма чувството, че контролира собствената си съдба. Напротив - и двамата са под контрола на чужди сили, които ги вкарват в сраженията.
Животът на Мохамед е доминиран от война. Той е все още младеж, когато се присъединява към "Пустинните соколи" - милиция, сражаваща се на страната на Башар Асад срещу бунтовниците. Преди няколко години групата е разпусната в резултат на вътрешни борби за власт, а бойците ѝ са вкарани в армейски отряд, въоръжен и контролиран от Русия. Оттогава Мохамед отговаря пряко на руските си командири.
През януари той получава въпрос дали има интерес да се бие от името на Русия в Либия. За това той щял да получава по 1000 долара на месец, а на всеки три месеца ще има по месец ваканция.
Русия не е официална страна в либийския конфликт, но военната помощ на Москва за каузата на Хафтар е от стратегическо значение. На терен Кремъл е изпратил небезизвестната група "Вагнер", която да подкрепя войската на либийския генерал, когото президента Владимир Путин вижда като свой човек в Северна Африка.
Мохамед казва, че посредници, опериращи от името на Русия, създават наборни групи в сирийските градове за операцията в Либия. За всеки сириец, който брокерите изпращат в Северна Африка, те получават комисионна от 200 евро. А на фона на разбитата от десетилетието на гражданска война Сирия, където младите мъже не могат все още да си намерят нормална работа, офертата от 1000 долара на месец е повече от примамлива. Така и на Мохамед не му отнема много време, за да приеме. В една от кадровите служби той подписва договор на арабски и руски език, с който се ангажира да воюва от името на Хафтар поне три месеца.
След това, разказва той, заедно с още 50 мъже, повечето от които под 30-годишни, са прехвърлени в руската военна база Хмеймим, недалеч от сирийския крайбрежен град Латакия. Там където получиха две седмици военна подготовка.
Руснаците дават идентификационни документи на наемниците, класифициращи ги като "Приятел на Русия", за да им позволят да преминат през контролно-пропускателните пунктове в Либия. След това със самолет на частната сирийска авиокомпания Cham Wings ги изпращат от Дамаск до либийския град Бенгази.
Веднъж кацнали в Либия, Мохамед и неговите другари биват облечени в униформите на армията на Хафтар и поставени под командването на руските офицери от "Вагнер". В Либия, по думите на Мохамед, са се сражавали на няколко различни места - Южен Триполи, на брега на Средиземно море, а през последните няколко седмици и в източната част на страната.
Според Организацията на обединените нации към май 2020 г. около 2000 сирийци се бият в момента за силите Хафтар и "Вагнер". Мохамед обаче смята, че броят им е по-близо до 5000 души.
По думите му веднага след загубите, понесени по време на битката за Триполи, руснаците са призовали голям брой подкрепления. В отговор на това режимът на Асад е пуснал дори хора от затворите, които да се бият в Либия за "Вагнер".
Самият Мохамед спи през деня и се бие през нощта, което го кара да се чувства изтощен до предела на силите си.
"Питам се какво правя тук", казва той. Мохамед е чувал, че Турция плаща наемниците си далеч по-добре от руснаците и мисли дори да пробва да смени страната. "В Сирия се борех за победа. Тук става въпрос само за пари."
Бойци като Мохамед и Аднан, които се продават на чужди сили, съществуват от векове. Тридесетгодишната война например се води предимно от наемници. През 20-ти век западните колониални сили често използват наемни войници в своите африкански кампании. През последните години обаче използването на частни армии придоби ново измерение.
Докато САЩ и Великобритания просто възлагат определени задачи на частни охранителни компании като Blackwater/Academy по време на войната в Ирак, използването на наемници днес се превръща в ключов елемент във военните стратегии на много правителства. Така в момента в много от битките в Либия на бойното поле изобщо не могат да се намерят либийци. Вместо тях кръвта си проливат сирийци, суданци и чади.
Нито една държава обаче не усъвършенства този хибриден подход за водене на война толкова добре колкото Иран. Генерал Касем Солеймани, който беше убит от САЩ през януари на летището в Багдад, създава и управлява способно една чудовищна като размери мрежа от милиции от близо 10 държави.
Още в началото на 80-те години Хизбула в Ливан се превръща в първото прокси на Иран, тогава под ръководството на Аятола Хомейни. Но страната започна да разширява властта си едва след като Солеймани пое командването на Силите Ал-Кудс - елитното чуждестранно крило на Революционната гвардия. Тогава в Афганистан, Пакистан и Ирак се лансира мащабна кампания за увеличаването на влиянието на Иран и шиитския ислям. Техеран организира семинари, спомага за създаването и оборудването на милиции и използва като вдъхновение за всичко това ранната история на исляма.
Реалната военна мощ на непрекъснато разрастващата се организация на Солеймани беше на показана в Сирия. Силите на Башар Асад бяха на ръба на колапса, когато на тяхна страна се присъедини на помощ Иран. По това време бруталността на режима става повод за масови дезертирания на войници и дори генерали към каузата на бунтовниците.
За да спаси дългогодишния съюзник на Иран, Солеймани първо изпраща в Сирия Хизбула - основното си оръжие. След това към силите на Дамаск се присъединяват различни шиитски милиции от Ирак, Афганистан и Пакистан - общо около 50 000 мъже. Оръжията, боеприпасите и резервните части се доставят от Иран през Ирак и така Техеран успява да спаси Асад от тотален колапс. В крайна сметка мястото му е бетонирано от въздушната подкрепа на Русия през 2015 г.
Иранската наемническа мрежа се е развила в мултинационална организация, която може бързо да сглобява постоянно променящи се групи бойци в единици с размер на дивизия: с иракчани, които получават заповеди от ливанци или афганистанци под командването на иранците. В крайна сметка обаче всички командни вериги се събират в Техеран, дори след смъртта на Солеймани.
Сега този модел се опитва да се пресъздаде и от други държави. Турция, ОАЕ и Русия също преплитат различните конфликти, в които участват, разменяйки бойци от едно бойно поле на друго. Всичко това прави приключването на тези конфликти още по-трудно.
Едно е да се биеш срещу свои сънародници, вярвайки в дадена кауза, и съвсем друго да те изпратят срещу пари в чужда държава, при това с господар от трета страна. Тази политика обаче не само удължава самите конфликти, радикализирайки местното население, тя прави краят им почти невъзможен, а възстановяването след това - мираж.
А самите наемници? След известно време те вече стават неспособни да правят каквото и да е друго, освен да се бият. За тях обаче един ден ще дойде време да се приберат по домовете си и да се опитат да живеят в мир.
