През пролетта на 2020 г. търговецът Джул Фурнел пристига край канадското езеро Колвил с 60 000 долара в брой.
Като типичен купувач на кожи от представителите на Северозападните територии в Канада, той се настанява в арктическото селце на инуити с население от 130 души, за да плати в аванс уговорените кожи на белка, мускусен плъх, вълк, лисица и рис.
Няколко месеца по-рано обаче сред местните се е разнесла новината, че големите модни къщи Gucci, Armani, Chanel, Prada и Dolce&Gabanna се отказват от използването на кожени изделия, и когато купувачът пристига на място, намира капаните на траперите празни.
Така през 2020 г. Джул Фурнел се връща с цялата сума от 60 000 долара в джоба си, а две години по-късно за него продължава да е изпитание да открие ловци, с които да се разплати за качествена животинска кожа.
"Траперството в този регион угасна", казва Фурнел пред National Geographic. Kато се има предвид, че в следващите няколко сезона модната индустрия ще се въздържа от естествените кожи, бъдещето за този традиционен бизнес в Северна Канада не изглежда светло.
"В тези малки общества парите, които идват в сезона за лов, стигат за цяла година", добавя Нейтън Кодиак, ръководител на правителствената програма за изкупуване на кожи, който се притеснява от масово появилата се алергия на дизайнерските къщи към животни.
От зората на световната търговия с кожи та до днес състоянието на пазарите в инуитските селища се определя от капризите на големите имена в модата. През 19 век например европейските дизайнери предизвикват пик в улова на северноамерикански бобър заради манията по шапки от гризача, което за малко не води до неговото изчезване. Същата е и съдбата на риса, чиято кожа през 80-те се търгува за 1100 долара за бройка.
Но оттогава досега модните тенденции драстично се промениха. Вече никой не иска да носи палто с естествен косъм от рис, лисица и норка след призивите на природозащитниците, които казват, че никое убийство на животно не може да е хуманно.
Това от една страна поставя северноканадската индустрия за кожи и културата на инуитите под въпрос, а от друга - застрашава екологичното разнообразие в местността.
Капаните не се поставят само по приумица на модата, макар че движението в цените на убитите животни се диктува от последните колекции. Ловът има и регулираща функция за дивата природа, като поддържа популацията на видовете в баланс и гарантира, че по-силният от тях няма да се размножава за сметка на по-слабия.
Например през 80-те години, когато цените за кожата на рисовете достигат рекордни стойности и съответно - преследването му зачестява, основната плячка на хищника - зайците, повишават числеността си в региона.
Екологичните власти в Канада от години разчитат на траперите да бъдат техните очи и уши по отношение на многообразието в района, защото ако някой от видовете е пред изчезване, застрашен от нарасналата популация на друг вид, местните са първите, които ще го разберат - преди учените и преди правителството.
За да защити този контрол над дивата природа, канадското правителство инвестира миналата година 100 милиона долара в програмата Indigenous Guardians, която наемаше местни инуити за наблюдение на територията.
Правилата бяха като при всеки законен лов. От местното министерство обявиха предварително броя на увеличаващите се хищници - росомаха, вълци и белки, а местните ги залавяха с капани от шперплат.
"Когато имаше колебания на пазара, правителството ни помогна с тази програма. В противен случай положението ни щеше да е доста мрачно", разказва Робърт Гранджамбе пред CBC.
Но все пак намесата на властите не бе достатъчна, за да насърчи траперството. От година на година ловците прогресивно намаляват и от 1000 през изминалото десетилетие, днес активните трапери, щурмуващи горите, са само 280.
Останали са само хората, които са най-силно свързани с инуитската традиция и не са готови да пренебрегнат културата по поставяне на капани, хващане на животни и производство на дрехи, която се характеризира с тяхната общност.
"Ловът е нашият начин, по който се свързваме със земята и нашето наследство. Той е част от идентичността ни. Досега живеехме в баланс с природата. Взимахме от нея само това, от което се нуждаехме. Но нещата се промениха и сега начинът ни на живот се промени с вкуса на колонизаторите ", казва Франсоа Полет, ловец от Националния парк "Бъфало".
За него и за останалите ловци, които някога са продавали кожи на големите дизайнери, остават правителствените програми и местните пазари, където могат да разказват как са хванали бобрите или лисиците, които продават.
Надеждите им са, че лобито срещу дивия улов все някога ще отшуми и икономиката край езерото Колвил ще се събуди за нов живот.
