Ако допреди няколко години в японския език думата "ронин" е значела само "самурай без господар", то днес все по-често ще я срещнете с едно друго, ново значение, част от популярния жаргон сред младите хора в страната.
За тях "ронин" е болезнената реалност на ситуацията в страната в момента - "млад човек без перспективи за работа и стабилност".
Коронавирусът ускори това, което се очакваше открай време да се случи със страната - забавяне на икономическия растеж и ръст в безработицата, особено сред младите хора. При това в едно общество, в което конкуренцията е толкова жестока, че това да нямаш работа в разпознаваема фирма се приема за жесток провал както за теб, така и за родителите ти.
Това напрежение изпитва на гърба си и 25-годишният Танигаки - измислено фамилно име, което представя пред FT, с които говори. Той в момента е на втората си "ронинска" работа - безперспективно място, което просто му позволява да се издържа.
След години, прекарани в университета и мечти за добра позиция с хубава заплата в известна компания, сега той просто търси работа на пълен работен ден, по възможност в някоя компания, за която хората поне да са чували.
Причината да крие името си пред медията, е проста - ако разкрие самоличността си, това още повече ще свие шансовете му за добра работа. Той, както и толкова много негови връстници, е пораснал във време, в което лихвите по депозитите са практически нулеви, стагнацията се е превърнала в норма, а доходите са замразени до ниво, при което един млад човек няма особени надежди, че някога ще се почувства заможен.
Затова и Танигаки няма нито кредит за кола, нито е изтеглил ипотека за ново жилище, нито разполага с кредитна карта. За разлика от много други преди него, той няма даже и студентски кредит за изплащане. Причината за всичко това е, че да поемеш едно толкова голямо задължение на гърба си, когато нямаш стабилна работа, е меко казано голям риск.
А това поколение просто мрази рисковете.
Масахиро Ямада, социолог от университета "Чуо", описва настоящите млади като общество, което инстинктивно мрази риска и е подтикнато още повече към тази неприязън от желанието им да имат това, което по-ранните поколения са смятали за нормален живот.
Навсякъде по света експертите говорят за подобен феномен - до предишното поколение децата винаги са водили по-добър живот от родителите си заради ръста на икономиката, новите технологични открития и цялостното повишаване на жизнения стандарт.
Мащабната световна финансова криза от 2008 г., както и сегашната ситуация с коронавируса обаче спукаха балона на тази вяра, че и милениалите и поколението Z след тях ще живеят по-добър живот от родителите си.
Така сегашното младо поколение на много места по света твърде трудно може да си позволи да си купи собствено жилище. Поне не и само със заплата на служител във фирма.
В Япония тази тенденция води до по-трайни последици, които могат да окажат още по-тежък ефект върху икономиката в бъдеще. От страх да не се провалят и да изпадат в "заробващо" състояние, те просто не искат да поемат рискове с живота си.
"Вярно е, че нямаме същите проблеми като нашите родители. Но аз, моите приятели, моите бивши колеги от университета, всички чувстваме над себе си дори по-голямо бреме от тяхното", казва Танигаки.
"От нас се очаква да подкрепим държава, която има твърде много дългове и твърде много възрастни хора. Нямам интерес да се поставям в риск и всъщност не мисля, че познавам въобще някого, който би го направил", споделя още той.
А думите му се повтарят от редица други "ронини" като него самия в Токио и в големите градове на страната.
Според Мари Миура, професор политолог от университета "София" в Токио, основният проблем е, че това поколение никога не е виждало високи лихвени проценти по депозитите и никога не е живяло в период на устойчив растеж, въпреки остатъчния просперитет в третата по големина икономика в света.
По думите ѝ японците в 20-те си години имат мироглед, според който икономиката на страната въобще не се движи, освен малко по малко да се свива. Това, на свой ред, засилва нуждата на младежите от средната класа да се придържат почти фанатично към това, което имат, защото ги е страх, че може да загубят и него. За тях алтернативата да останеш без нищо не си струва.
"Икономическите и демографските данни правят бъдещето да изглежда толкова мрачно. Младежите вярват, че "баницата" става все по-малка, така че е по-добре да се придържат към парчето, което вече са получили, отколкото да се пресягат за по-голямо. Приоритет е стабилността. Никой вече няма големи мечти", казва проф. Миура.
Това е тежък песимизъм за бъдещето, примесен с вярата, че сега всъщност все още не е чак толкова зле. И тази вяра се натрупва все по-дълбоко в самото японско общество. По-рано тази година излезе проучване на Института за социални науки към Токийския университет, според което сред възрастовата група между 20 и 31 години рекордно висок дял (49%) смятат, че животът на децата им ще бъде по-лош от техния.
Тези нагласи са допринесли за продължаващата тенденция да намаляват браковете в страната, като спрямо 70-те насам делът на браковете е спаднал двойно досега. Паралелно с това пък се покачва възрастта за първи брак.
През двете десетилетия от 1999 до 2019 средната възраст за сключващите своя първи брак е нараснала с над 2,5 години. Така в момента се приема за обичайно мъжете да се венчават за пръв път на 31 и отгоре години, докато при жените средното е 29,6 години.
През 2015 г. пък статистиките показват, че рекордните 23,4% от мъжете са достигнали 50 години, без да са се оженили нито веднъж.
"Младите японци смятат, че системата е насочена към възрастните хора и съответно изпитват чувство на тежест върху себе си", казва проф. Хироши Ишида от Токийския университет.
"Те знаят, че ще трябва да работят по-усилено, за да подкрепят възрастните, но също така знаят, че дори няма да се възползват от пенсионната система, защото тя няма да може да ги поддържа, когато навършат пенсионна възраст", допълва още той.
Тревожните демографски данни за страната от 2019 г. показват, че населението на Япония се свива с огромна скорост, а пазарът на труда вече има много повече работни места отколкото кандидати. И все пак това не е намалило жестокостта на конкуренцията.
Антропологът от университета Темпъл Сачико Хоригучи е на мнение, че самото японски общество се променя чисто идейно.
Според него все повече хора са на мнение, че трябва да разчитат само на себе си, за да успеят, вместо да вярват в типичните японски ценности, че ако учиш много и работиш здраво, държавата ще ти осигури социална защита.
Това оставя и японските младежи с идеята, че ако се провалят, сами ще трябва да се справят с последствията от това. И страхът от всяка грешна стъпка е станал толкова парализиращ, че дори е влошил конкуренцията за места в университетите и за добрите работни позиции.
"За поколението на родителите ни беше по-лесно, защото всъщност те знаеха, че ако работят усилено, ще бъде добре. Ние трябва да мислим по-внимателно от тях. Аз искам хубава дългосрочна работа, но съм сигурна, че ще сменям позицията си много пъти", споделя Манабу Ишида, студентка по математика и един от многото ронини в Токио.
Допълнително ситуацията е влошена от все по-сериозно усещащото се класово неравенство, както и от сигурно разширяващия се сив пазар на труда.
Тези фактори създават един солиден блок от млади хора, които работят за около 2 млн. йени годишна заплата - около 19-20 хил. долара - доста по-малко в сравнение с техните родители. По-лошото е, че перспективите за повишение във възнаграждението са също силно ограничени.
"Това засяга възможностите за брак, за установяване и за създаване на семейства като тези, в които самите младежи са отраснали. Когато виждаш тези перспективи в бъдещето си, става трудно да споделяш същите възгледи и емоции като предишното поколение", казва проф. Хоригучи.
Тя е на мнение, че консерватизмът, който е обхванал младото поколение, е рационален отговор на икономическия натиск, създаден през последните 20 години.
Като пример посочва превърналите се в униформи консервативни, черни костюми, които нейните студенти носят, докато се подготвят за сезона за интервютата за работа.
Това рязко контрастира със снимките на търсещите работа през оптимистичните дни на 80-те, когато масово хората са носели по-цветни дрехи, следвайки авантюристичната мода за интервюта.
"Никой не иска да поеме подобен риск сега. Защото те се оглеждат и изглежда, че по-малко места предлагат стабилността, която искат", казва още проф. Хоригучи.
