Ако искате да се насладите на първокачествен тенис с марката Уимбълдън и първокачествена храна, то препоръчваме SASA Radisson (срещу Народното събрание), където по време на Уимбълдън на всички телевизори ще се излъчват мачовете от тенис турнира.
Уимбълдън е не само най-старият и прочут тенис турнир в света. Той е и несъмнено най-мащабното в логистичен план спортно събитие, с близо 500 000 зрители, гледащи около 534 играчи в 674 мача с тези в квалификациите и турнирите при юношите и девойките.
Въпреки че има неизбежни забавяния и отлагания в програмата заради дъждове, само двете световни войни са спирали провеждането на шампионата. От време на време някой и друг стрийкър за кратко е привличал вниманието, а през 2002 г. шегобийци успяха за 20 секунди да направят кратък фарс на централния корт между мачовете. Но все пак е поразително колко гладко минава Уимбълдън всяка година, и колко рядко има гафове.
Тази история на безупречност на турнира е доказателство за уменията и отдадеността на организаторите му, много от които работят за Уимбълдън от 20-30 години, и се считат за временни пазители на свещената институция. Тя също така се дължи на забележителното отношение към детайлите.
„Живеем за детайлите. Обичаме детайлите“, казва Сара Кларк, директор на шампионата, която е започнала работа на Уимбълдън, след като е напуснала училище преди 33 години.
Този неуморен стремеж към перфекционизъм е въплътен в „Списъка“, който Кларк подготвя след всяко провеждане на турнира. Той се състои от предложения за подобрения, дадени от всеки от около осемте хиляди души, работещи по организацията му. Предложенията варират от сериозни структурни проекти като построяването на подвижния покрив над Корт №1, до дреболии като цвета на петуниите, обелени перила или скърцаща врата. Миналата година са били изпратени цели 1700 предложения.
Около 800 15-годишни младежи от 32 местни училища кандидатстват всяка година за подавачи на топки, и 170 от тях биват подбрани според физическата им форма и познанията по тенис.
Всеки, който дойде на процеса на селекция с дъвка или с грим, няма шанс да продължи нататък.
След февруари има седмични тренировки, на които младежите се учат да маршируват, да стоят изправени, да търкалят топки с перфектна прецизност, да подават топки с вдигнати ръце или да стоят с ръце под ъгъл 20 градуса спрямо тялото, с длани обърнати напред и събрани пръсти, за да покажат, че не държат топка.
Те се научават как да подават изпуснати ракети, както и кърпи и напитки на играчите. Младежите биват инструктирани да си отбелязват суеверията и особеностите на играчите – някои например искат да използват наново топката, с която току-що са спечелили точка – и да записват тези особености в книга, за справка на техните колеги. И те са инструктирани как да реагират, ако играчите викат по тях, или ако биват запитани дали смятат, че топката е била в аут – „Съжалявам, сър (или мис), не мога да коментирам.“
Тренировките протичат с дух и прецизност на военно обучение. Няма шеги и закачки, няма разговори.
Всеки подавач на топки е известен само с номер, не под името си. Тези, които не се справят достатъчно добре, получат травма или пропуснат тренировка без основателна причина, биват освободени. Процесът е безмилостен. „И такъв и трябва да бъде“, коментира строго Сара Голдсън, учител по физическо възпитание, която ръководи тренировъчния екип. „Подлагаме ги на сериозно физическо напрежение, защото ще бъдат под напрежение, когато стоят на състезателните кортове по време на турнира.“
Подборът продължава, като броят на подходящите младежи намалява; в крайна сметка остават само 80 от тях. При оповестяването на освобождаваните подавачи на топки „има доста сълзи“ споделя Голдсън. Най-добрите подавачи на топки са на кортовете по време на финалите. Около 60 от другите младежи са почетната гвардия преди връчването на купите.
Всеки от младежите напуска с униформата си Polo Ralph Lauren, кутия използвани топки, сертификат, снимка и важна точка в биографията си. Когато те кандидатстват за работа, „няма особено значение какво друго са правили. Въпросите винаги се въртят около периода им като подавачи на топки. Мисля, че е заради свързаната с това дисциплина“, казва Голдсън.
Също толкова високи стандарти се прилагат и към 330-те съдии и съдии на линии на Уимбълдън.
В съдийското ръководство от 30 страници е посочено например, че съдиите на линия трябва да излизат на корта по точно определен начин, и да проверяват височината на мрежата в началото на всеки сет – а не само преди всеки мач.
Всички те трябва да свалят саката си едновременно, или да не ги свалят въобще. Те не могат да навиват ръкави, или да пият вода, освен когато играчите разменят полетата си. Не твърде изненадващо, те преминават и през задължителен очен преглед преди всеки шампионат.
Съдиите трябва да проверяват дали играчите не носят цветни ленти за глава, накитници или връзки за обувки, или лога, които са твърде големи или рекламират конкурентни спортни събития. Съобщенията им трябва да са формулирани по точно определен начин, те трябва да знаят как да произнасят имената на играчите, и да се обръщат към жените с „мис“ или „мисис“. „Не съм сигурен, че някога изобщо сме имали мис“, казва Ейдриън Уилсън, главен съдия на турнира, имотен агент, който е започнал работа на Уимбълдън като съдия на линия преди 26 години.
Работата на съдиите се оценява от независими делегати, на съдиите на линия — от съдиите на стол, а най-добрите получават най-високата чест да съдийстват на финалите. „Конкуренцията е много ожесточена“, казва Уилсън.
За топките отговаря 69-годишният Брайън Мардлинг, пенсиониран данъчен експерт и бивш съдия на Уимбълдън. Два камиона с топки – общо 57 000 топки – пристигат от Slazenger, доставчик на Уимбълдън от 1902 г., и се съхраняват в две помещения под Централния корт при постоянна температура от 20 °C. Преди мач всеки ден 24 кутии с топки се доставят до всеки корт. По шест нови топки се пускат в употреба на всеки девет гейма, и запасите се попълват след всеки мач.
Мардлинг наблюдава мачовете на компютърен екран в офис близо до Корт №14, като следи за такива с пет сета, при които може да са нужни допълнителни топки. Джон Иснър и Никола Маю са използвали 41 кутии по време на рекордния си, продължил 11 часа и 183 гейма епичен мач през 2010-а, като Иснър печели финалния сет със 70-68. „Трябваше постоянно да нося топки до този корт, за да не спира мачът“, смее се Мардлинг.
Ендрю Джарет, реферът на шампионата, който пристига ежегодно от Панама, следи всичко случващо се от „центъра за контрол“ – офис, покрит изцяло с екрани, показващи жребия, програмата, развитието на всеки мач и още много други неща.
Джарет пази сребърните крони, използвани за жребиите – по негови думи Уимбълдън е „ултрамодерно царство на традицията“.
Той определя кой кога и на кой корт ще играе – и веднъж е позволил на Давид Налбандян да започне по-рано, така че запаленият по футбола аржентинец да следи участието на сънародниците си на четвъртфинала на световното първенсто по-късно същия ден. На база препоръките на четирима метеоролози, които му казват точно колко дъжд ще падне над Уимбълдън в следващите минути, той решава дали да се спусне подвижния покрив над Централния корт.
Джарет, бивш професионален тенисист, който някога печели сет срещу Джон Макенроу, е и отговорникът по въпросите на дисциплината. Той налага дрескода, с помощта на 100-странична електронна книга за облекло, отхвърляно в миналото, и глобява играчите за нецензурни изрази или повреждане на корта с ракетите им. Като цяло по негови думи обаче „сега те се държат много по-прилично, отколкото състезателите по мое време“.
Джарет изживява доста стрес, особено когато мачовете се изместват заради дъждове. Но той настоява, че „За нас е огромна привилегия да участваме в това. Ние сме поддържащият екип, опитващ се да гарантира, че най-добрите играчи ще се състезават на най-високо ниво в най-добрите условия в света. Това е целта на всички нас тук на Уимбълдън.“
Играчите определено получават максимално голяма помощ от този екип.
165 лимузини ги превозват до и от комплекса. Те разполагат със собствен фризьорски салон, туристическа агенция и офис за театрални билети на терена на Уимбълдън, плюс триетажен офис, който раздава награден фонд от 31 млн. паунда тази година (дори отпадащите в първия кръг получават 35 000).
През следващите две седмици те ще ползват повече от 3000 ракети, наплитани от 19 майстори на място, които започват работа в 4:30 ч. всеки ден и използват около 50 км полиестерна корда. Анди Филипс, мениджър по наплитането на кордажа, казва, че доста малко от тези ракети всъщност имат скъсан кордаж; играчите просто искат те да бъдат наплетени наново за всеки мач.
„Ако спечелят, се връщат и казват: “Кой е наплел кордажа на ракетата ми?” И искат той да го наплете отново.“ Някои играчи са взискателни, други чаровни, коментира Филипс. „Понякога имаш усещането, че някой възпитано чака на гишето за смяна на кордажа, поглеждаш и там стои Рафа [Надал].“
Дан Блоксъм, главен треньор в AELTC и церемониалмайстор в Уимбълдън, поздравява играчите, показва им кортовете, обяснява етикета и традициите – и ако е необходимо, как те да се поклонят или да направят реверанс. Той ме води на нещо, което нарича двеминутна „разходка из историята“.
Това е пътят, по който той води нервните финалисти от съблекалните към Централния корт, покрай фотографии на всички шампиони на Уимбълдън от 1877 г. насам, през врати, задържани от униформени стюарди, покрай кралската ложа, по стълбите край поставката на трофея и таблата с имената на състезателите до арка, на която е изписана безсмъртната фраза на Киплинг: „Ако можеш да посрещнеш успеха и краха и да се отнасяш и към двете с безразличие“.
Самите съблекални са табу за външни хора, но Блоксъм предлага някои любопитни детайли.
Телевизорите там показват футбол, ръгби, крикет – всичко друго, но не и тенис – така че нервните играчи, очакващи да излязат на корта, да не чуват обсъждания за тях. Има също така и мини-голф с една дупка, който Блоксъм е поставил за разсейването им. „Това е най-големият ми принос към шампионата“, шегува се той.
Специална роля в Уимбълдън има ястребът Руфъс, чийто собственик Имоджен Дейвис го води в Уимбълдън през годината, и рано всяка сутрин по време на турнира, за да пречи на гълъбите да оцапват седалките или да изяждат семената на тревата. „Никога не можем да се отървем от всички, но той се справя доста добре“, коментира тя.
Главният градинар Мартин Фалкънър и неговите 16 помощници се грижат за около 50 000 растения, сред които има хортензии, петунии и лавандула, които са разположени така, че да придават на Уимбълдън атмосфера на английска градина.
Проклятието на живота на Фалкънър е емблематичният бръшлян, покриващ отвън Централния корт, който изисква непрестанни грижи. „Той пораства с 15-30 см за седмица“, оплаква се той с усмивка. „И определено не ни оставя да скучаем.“
Антъни Дейвис, мениджър по храните и напитките, междувременно подготвя това, което описва като „най-голямото годишно кетъринг събитие в Европа“. От 150 ресторанта, щандове и сергии за храна, екипът му от 2200 души – 330 от тях готвачи – храни 39 000 зрители ежедневно, както и 8000 служители, 3000 представители на медиите, над 500 играчи, 375 членове на AELTC, корпоративни гости и различни президенти, принцове и премиери.
Поразително, но някой някъде сверява и отчита бройки. Гореспоменатите консуматори ще употребят около 330 000 чаши чай и кафе, 320 000 чаши аперитив Pimm’s, 110 000 халби бира, 29 000 бутилки шампанско, 86 000 сладоледа, 76 000 сандвича, 16 000 порции риба с пържени картофи и някоя и друга ягода – 28 тона, ако бъдем по-точни.
Ягодите идват от семейна ферма в Кент.
Те се берат в 4 часа сутринта всяка сутрин и се доставят с хладилни камиони до Уимбълдън, където 50 специалисти по кетъринг ги опаковат. Цената на 10 ягоди с неограничено количество сметана и захар остава 2.50 паунда от 2010-а насам, защото според Дейвис „Те са неотделима част от изживяването на Уимбълдън“.
Друга уважавана институция на Уимбълдън е Асоциацията на почетните стюарди – специално подбрана група от 210 мъже и жени, които посрещат зрителите, контролират опашките, които понякога достигат 10 000 души, и като цяло раздават съвети и информация. Те са доброволци, които работят по 12 часа на ден, осигуряват сами униформите си, почти не успяват да гледат тенис мачове и трябва да служат 2 години пробен период, преди да се присъединят към асоциацията, което няма как да не провокира въпроса: Защо?
Един от възможните отговори е приятелството, друг е гордостта. „Те обичат да са ангажирани с Уимбълдън“, коментира главният стюард, 54-годишният Ник Пиърс. „Това е толкова уникално, фантастично спортно събитие, че трябва да се ощипеш сутрин, за да повярваш какъв късмет имаш да участваш в организацията му.“
Този дух е отразен и в антипатията на Уимбълдън към комерсиализацията.
Турнирът има дълъг списък от спонсори, сред които са Rolex, Polo Ralph Lauren, Lanson, Jaguar и Robinsons Barley Water, и годишната му печалба е над 30 млн. паунда, но няма да видите дори и една реклама където и да е около терените – най-малко пък на Централния корт.
Когато шампионатът приключи, мрежите от тенис кортовете се предоставят на местни училища. Около 15 000 паунда от продажбата на използвани топки, и 340 000 от препродажба на местата на зрители, които си тръгват по-рано, се даряват за благотворителни каузи от фондацията “Уимбълдън” – както и около 2500 лири, събрани от продажба на търг сред служителите на растенията около кортовете.
Успехът се измерва не с похвали, а с отсъствието на каквито и да е негативни коментари за подавачите на топки, съдиите, тревата или кетъринга. „Успешният турнир - коментира реферът Джарет. - е такъв, в който на следващия понеделник всички говорят за прекрасните тенис мачове, а не за скандали, които да отвличат вниманието от играта.“
