Тенисът е опасен спорт. В него можеш да бъдеш ударен болезнено с топка, независимо дали си играч, лайнсмен, съдия на стола или зрител.
Случвало се е удар с топка да причини дори смърт, а братът на Анди Мъри Джейми е убивал врабче с мощен сервис.
Това обаче не са единствените опасности, които дебнат в спорта - след падане на корта някои са се оказвали в инвалидна количка и дори в обездвижваща носилка. Мокрите кортове са особено опасни, линиите стават твърде хлъзгави и паданията могат да имат ужасяващи последици.
Преди 18 години един такъв инцидент се оказва почти фатален за Джеймс Блейк.
През пролетта на 2004-та, 24-годишният американец кара едва третия си пълен сезон в Тура. Макар че вече може да се похвали с титла и на сингъл и на двойки, солидна известност и званието "Най-секси спортист" на сп. People, той все още се бори да достигне пълния си потенциал.
На 6 май, след като отпада от Мастърса в Рим, Блейк се завръща към тренировките, за да се готви за най-големия пролетен турнир Ролан Гарос. Все още в италианската столица, той се пуска в спаринг с друг американец, Роби Джинепри.
Белята става по средата на първия сет, когато Джинепри пуска къса топка, а Блейк, известен с експлозивната си скорост, се втурва напред. Точно на мрежата обаче той се спъва или подхлъзва - време за реакция няма и Джеймс пада по най-лошия начин, по лице върху стойката на мрежата.
"Чу се глух звук", спомня си Джинепри. "Ударът беше толкова силен, че цялата мрежа се разклати. Веднага разбрах, че е много лошо, беше шокиращо".
"Беше толкова силен удар и гледката беше стряскаща", допълва треньорът на Блейк Брайън Баркър, който наблюдава отстрани. "Удари си главата, падна на земята и си остана там".
Докато Баркър хуква да вика линейка, Джинепри и неговият треньор обръщат Блейк по гръб и го покриват с кърпи. "Искахме да му обърнем главата нагоре, за да не лежи по лице на земята", обяснява Роби. По-късно се оказва, че Джеймс е бил спасен от това, че при падането е успял леко да си извърне главата - в противен случай най-вероятно е щял да остане парализиран.
След като го свестяват, тенисистът може да мърда пръстите и ръцете си, но едвам говори.
Някак успява да каже в болницата, че вратът му е счупен, а още същата вечер е преместен в частна болница, където състоянието му е потвърдено - фрактура на шийния прешлен и предполагаема фрактура на гърба.
Пациентът остава под наблюдение, но само след две вечери вече иска да се прибира вкъщи. "Не го разбирах", спомня си треньорът му. "Как въобще ще се качи в колата? Не можеше да ходи и дори да стои прав, а трябваше някак да го качим в колата".
Полетът обратно до Ню Йорк не е лесен: Блейк се качва на борда на инвалидна количка и през цялото време не консумира храни и напитки, за да не ползва тоалетната.
А причината да бърза да се прибере не е свързана с тениса. В Кънектикът неговият баща Томас вече губи битката с рака след поставена година по-рано диагноза.
Томас умира само шест седмици по-късно, но това са шест седмици, прекарани пълноценно със синовете му. Впоследствие Джеймс Блейк повтаря неведнъж, че инцидентът на корта е най-хубавото нещо, което му се е случило през онази година - но не защото всичко останало е било още по-лошо, а защото травмата му дава възможност да се сбогува както трябва с баща си.
"Прекарах това време у дома с татко и си казахме всичко, което имахме нужда да си кажем. Нямаше да се случи, ако не беше фрактурата, защото самият той нямаше да ми позволи да се върна, щеше да ми нареди да продължа да се състезавам. Ако трябва пак да си счупя врата заради това, изобщо няма да се колебая", признава тенисистът.
Томас Блейк е толкова загрижен за спортния успех на синовете си Джеймс и Томас-младши, че през лятото на 2003 г. даже не им казва, че е болен от рак, докато те не отпадат от Уимбълдън.
Преди смъртта си, бащата ги кара да му обещаят, че още в края на същата седмица ще се завърнат в игра на турнира в Нюпорт.
През шестте седмици у дома, Джеймс Блейк преминава през рехабилитация и постепенно се възстановява.
През първите 14 дни може само да гледа телевизия и не се занимава с физическа дейност. После нетърпеливо се завръща към упражненията, за да започне да тренира отново още в средата на юни.
На 3 юли баща му умира, а Джеймс и брат му изпълняват своето обещание да участват в Нюпорт.
Уви, проблемите на Джеймс Блейк хич не са приключили. Още при първите си физически активности след травмата, той се оплаква от болки в гърба, а след завръщането си от Нюпорт е принуден да прекъсне тренировка заради болки в главата и ухото.
Брайън Баркър не е виждал подобен случай в 13-те си години опит и веднага праща Блейк на доктор, където са му предписани антибиотици.
Седмица по-късно Джеймс се буди през нощта с адска болка, обрив на главата и парализирана лява част на лицето.
Оказва се, че вследствие на стреса в тялото на Блейк се е развил вирусът варицела-зостер, който атакува лицевите нерви и даже не е сигурно, че лицето на Блейк някога ще се оправи.
Но забележителното е, че спортистът въобще не се трогва от опасността: "Това е просто лице", казва си той. "Всичко останало е наред и мога да играя. Ще изглеждам като идиот, но ще си сложа шапка и ще съм окей".
Времето за тревога настъпва през юли, когато идват нови симптоми към подутия нерв и незатварящото се око.
Блейк спира да чува с лявото ухо, не може да направи и няколко крачки без да се почувства замаян и вкусовете му са притъпени.
Невролог му разяснява, че това са проявления на вируса и те ще продължат, докато Джеймс не се укроти и не позволи на тялото си да се възстанови напълно. Въпреки това играчът заминава за Вашингтон за поредния ATP турнир.
"Беше най-лошото ми преживяване на корта", спомня си той. "Бях печелил този турнир, имах фенове там. Но не можех да виждам както трябва, не чувствах никаква увереност в ударите".
След участие на още един турнир, Джеймс Блейк най-сетне се решава да сложи край на сезона си и да си даде време за излекуване.
До края на годината поддържа форма през ден, но отделя време за покер с приятели и дори за екскурзии до Лас Вегас и Колорадо.
През януари Блейк стартира новия сезон заедно с всички останали, макар че признава, че лявото му око още не е в перфектно състояние.
През 2005-а американецът се включва в 24 турнира, печели няколко титли и за пръв път достига четвъртфинал от Големия шлем на US Open.
Година по-късно се радва на най-силния си сезон с рекордните пет ATP титли, добри резултати в Големия шлем и място в топ 5 на ранглистата.
Доста години по-късно Блейк разказва в книгата си, че успехът е станал възможен благодарение на изживяното покрай тежкото заболяване.
"Научих се да мисля ден за ден и да добавям нещо малко. Всеки ден опитвах да движа леко окото си, леко да се усмихвам, да правя по нещо на корта. Първите ми излизания на корта бяха ограничени до пет минути: да видя топката, да я хвърля, да пробвам да бия сервис. Помня, че постоянно ставах малко по-добър от предния ден и един приятел се пошегува: "С такъв прогрес ще спечелиш US Open догодина".
"Тогава мислех, че е луд, но следващата година на четвъртфинала срещу Агаси си казах "Уау, може би е прав".
Е, срещу Андре Агаси той все пак губи в решителен тайбрек, но научава урока си.
"Оказа се, че са ми трябвали малки стъпки и близки, постижими цели. Така изпълних и цели, които изобщо не си бях поставял".
В крайна сметка нещастията на 2004 г., започнали с едно падане на италианска земя, носят не само трудности на Джеймс Блейк - но и ценни поуки, които го правят по-добър спортист и човек.
