Надали може да може да се окажете и за миг онлайн в наши дни, без да попаднете на агресивно гневен материал, заклеймяващ нещо или някого за затвърждаване на "нереалистични стандарти за тялото" - независимо дали става дума за манекен на Topshop, талия на герой на Disney или, отново и отново, куклите Барби.
Парадоксално, в дискусиите за "нереалистичните тела" истинските жени обикновено отнасят най-много критики за слабите си като клечка фигури, независимо дали са знаменитости с плосък корем в Instagram, или, по-често, цялата модна и моделска индустрия.
Очевидно е, че медиите затвърждават нереалистични стандарти за тялото. Най-честият пример за това е, че ако Барби беше реална, тя не би имала черен дроб и би ходила на четири крака, но важният въпрос е: има ли това значение? Обикновено изводите са, че нереалистичните стандарти за тялото водят до хранителни разстройства - аргумент, който според мен свежда сериозно психично заболяване до суетен стремеж да бъдеш модел на модния подиум - нещо, към което поне аз самата никога не съм се стремяла.
"Много хора не приемат хранителните разстройства като реални болести," казва Кари Арнълд, 34-годишен журналистка и писателка, преживяла анорексия. "Те ги приемат като личен избор. И мисленето, че хранителните разстройства се причиняват от образите на слаби модели, реално убеждава мнозина, че това се дължи единствено на суета."
Естествено, тези аргументи не са съвсем неоснователни
Изследване на университета в Съсекс констатира, че младите момичета, които играят с кукли Барби, имат по-ниска удовлетвореност от тялото си в сравнение с тези, които не го правят. Но остава въпросът дали това, на свой ред, причинява психично заболяване. Обективността изисква да признаем, че повечето жени по някаква причина не харесват телата си. Но пък все пак повечето жени нямат анорексия.
Кари е страдала от анорексия в продължение на 13 години. Разстройството й започва, когато заминава да следва на 18 години извън родния си град. Тя тренира, за да контролира стреса - проблем, който се е засилил, когато тя е изпаднала в депресия в трети курс на университета.
"Бях тежко депресирана, много тревожна и често суицидна," споделя тя. "Просто се залових някак за тази мисъл, че ако отслабна достатъчно, няма да изпитвам тревожност, че ще се чувствам добре по отношение на вида си." Тя сравнява анорексията с обсесивно-компулсивното разстройство, от което също е страдала тогава - и маниакалното чистене от микроби, и прекалените тренировки са били начин да прочисти себе си от негативни чувства.
Кари е писала многократно в блога си за това как нито медиите, нито куклите Барби причиняват хранителни разстройства, и как този аргумент банализира сериозен проблем
По нейните думи: "Не правим връзка между плачещата кукла и тежката депресия, нали?"
Кари не е единствената с тези възгледи. Срещу тезата на всеки психолог за ефекта от Photoshop върху нашата психика има жив, дишащ човек, оцелял след хранително разстройство, разочарован от тази тесногръда теза.
"Аз съм перфектен контрапример, опровергаващ мита, че хранителните разстройства се причиняват от нереалистични стандарти за тялото, създавани от медиите, Disney или Барби," казва Том, мениджър в софтуерна компания в Нова Англия, сега на около 55 години.
"Аз съм мъж. Развих анорексия, когато бях на 14 години, през 1977 г. Открих случайно, че когато се въздържам от храна, изпитвам временно облекчение от негативните чувства, които изпитвах към себе си. Това нямаше нищо общо с представата за тялото ми. Не съм имал желание да ставам по-слаб, почти не осъзнавах колко слаб всъщност съм станал."
Като много поведения, целящи причиняване на вреда на самия себе си, анорексията на Том е била форма на облекчение. "Превъртаме напред с 30 години," продължава той, "и моята 9-годишна дъщеря също страдаше от тревожност. И тя също откри, че въздържането от храна прави временно нещата малко по-поносими."
Същата теза за облекчение и контрол се споделя от още много преживели хранителни разстройства
Рут Картър, 35-годишен адвокат, писател и блогър от Финикс, Аризона, е развила хранително разстройство, след като е била обект на тормоз и изнасилване от брат си като дете, след което е била заставяна от семейството си да се преструва, че нищо не се е случило - опит, който тя описва в YouTube канала си.
Картър казва, че преяждането и повръщането на храна са й помогнали да се справи с опита си на жертва на злоупотреба. Тя нарича своето разстройство форма на ескапизъм, начин да се отърве от тревожността. "Когато бях по-млада, това вероятно ми даваше нещо, което можех да контролирам, когато толкова голяма част от живота ми със семейството ми изглеждаше хаотичен," казва тя.
"Бих казала, че не съм искала да приличам на Барби или принцеса на Disney," продължава тя. "Първо, Барби има огромни гърди. Едно от нещата, които харесвам в това да бъда слаба, е че това ми позволява да имам малки гърди. Предвид историята ми на сексуален тормоз, не искам да бъда жена, обективизирана от мъжете."
Надяваме се, че вече сте забелязали нещо различно в начина, по който разказваме тези истории
Няма обсъждане на свалени килограми и консумирани калории, няма болезнени образи на страдалци с минимално тегло, щръкнали ребра и потънали в орбитите очи. Според нас реалният начин, по който медиите вредят, не е, че създават хранителни разстройства, а начинът, по който ги обсъждат.
Статиите за анорексията се публикуват в раздела за "красота" на списанията, а изданията се конкурират да намерят най-крайни примери за живи скелети. Ако женско списание говореше за Аманда, 27-годишна асистентка в юридическа кантора, с която разговаряхме за хранителното й разстройство, дали биха предпочели да обсъждат, че тя е претегляла повръщаното, или факта, че разстройството й е било причинено от стреса на живота със свръхконтролиращата й майка?
Когато страдалите от хранителни разстройства четат тези страховити истории, те неизбежно се сравняват с тях, което води до отричане на проблема. Тези истории им дават нещо количествено, с което те да се сравняват, вместо нещо с по-реални измерения. Някога аз се самоубеждавах, че нямам проблем, защото не тежах 25 килограма, не се тъпчех със слабителни и сандвичи с маруля и не живеех на системи.
Как може да виним единствено медиите за причиняване на хранителни разстройства, когато има случаи на анорексия при незрящи хора и на места като селски региони в Африка? Трудно би било да обясним и защо Джордж, 17-годишен ученик, с който разговаряхме, е бил хоспитализиран с анорексия, защото медиите нямат навик да публикуват без повод снимки на болезнено слаби мъже. Но пък това е тезата, която най-често чуваме.
Като казваме това, би било невероятно наивно да приемем, че медиите не допринасят за нарастването на броя на случаи на хранителни разстройства. Всеки, който е учил базова психология, знае, че хранителните разстройства са се увеличили във Фиджи след появата на телевизията там през 1995 г. Лекарите обаче редовно оспорват твърденията, че хранителните разстройства се причиняват от моделите и списанията. Всъщност първото емпирично изследване по темата констатира, че младите момичета повече са се вълнували от копирането на характера на принцесите, отколкото от телата си.
Хранителните разстройства са сложни проблеми с много причини и е опасно да ги възприемаме опростено
"Помня нощта, когато си помислих, че ще умра заради хранителното си разстройство. Събудих се със затруднено дишане, сърцето ми биеше бясно в гърдите. Обещах на отдавна игнорираното божество на небесата, че ако ме остави да живея, утре ще изям малко йогурт. Ще изям цяла кофичка йогурт, за да отпразнувам факта, че съм продължила да съществувам на тази планета", разказва Амелия Тейт.
"На следващия ден, щастлива, че още съм жива, отидох до хладилника. Извадих йогурта, видях надписа "168 калории" и не можах да го направя. Бях невероятно ужасена от мисълта, че може да умра, но не достатъчно, за да поднеса лъжица с йогурт до устните си. Не беше защото исках да изглеждам като Кейт Мос. Не беше и защото съм превръщала в свой идол Снежанка. Нито пък защото съм искала да изглеждам като руса цицореста пластмасова кукла. Беше, защото мозъкът ми не работеше както трябва.
Имах психично заболяване, също толкова реално и сериозно като шизофренията, биполярното разстройство или депресията. Подобно на тези заболявания, то не беше мой личен избор. Напреднали сме много в областта на дискусията за психичното здраве, но възприятието ни за страдащите от подобни проблеми не изглежда да се е променило толкова. Поне не и според моя личен опит. Не куклите, принцесите и моделите трябва да бъдат по-реалистични - по-реалистично трябва да стане нашето възприятие за хранителните разстройства".
