Само преди седмица трябваше да водя курс по „Избори" пред група 21-годишни студенти в Софийския университет.
Достатъчно млади, за да са свидетели на светлото бъдеще, в което електронно гласуване би бил реалност. Достатъчно активни, за да станат част от българските общности по света след някой друг семестър. Оказаха се и достатъчно неинформирани, незаинтересувани и малко апатични към въпроса за националния референдум, който ще се проведе само след 10 дни.
С тях си дадох сметка колко отвлечени са голяма част от аргументите „за" и „против", които и без това не са оформени в смислена обществена кампания.
Основният аргумент - че интернет гласуването ще върне в политиката огромната българска диаспора по света и това ще промени съотношението на силите в страната - е под съмнение.
Неговите защитници посочват за пример обрата от последните президентски избори в Румъния. Тогава гласовете от чужбина обърнаха резултата, а новата политическа поп-икона на Източна Европа - Клаус Йоанис (политикът с най-много последователи във Фейсбук в Европа до скоро) победи затъналия в корупция премиер Понта.
За съжаление тази легенда не е съвсем точна. Истината е, че между двата тура Йоанис успя да събере невероятните 3.4 млн. допълнителни избиратели. Тази подкрепа, естествено, няма как да дойде само от 4-те млн. румънци в чужбина. В много по-голяма степен се дължеше на гнева на гражданите, живеещи в страната, от машинациите на Понта.
Българската история е доста по-различна от фризираната румънска приказка.
През 2014 г. държавата ни разкри рекордно висок брой секции зад граница. На тях гласуваха около 130 000 души. Очакваше се, че заради почти удвоения брой секции активността ще бъде доста по-висока. Истината е, че със 130 000 гласа не можеш да промениш политическата среда в България.
Само за сравнение, с приблизително същия брой гласове АБВ влязоха с трудности в парламента. При малко по-висока активност щяха да останат под бариерата.
Нещо повече - българската диаспора не е еднородна. На места като Брюксел, например, където работят много модерни и европеизирани българи, обикновено печели ДПС.
Твърде преувеличено е да се разчита на вносен „качествен" материал за изборите.
Друг много популярен аргумент е, че електронното гласуване ще върне младите българи в политическия живот на страната.
Съмнително е, че технологията на гласуване ще накара онези хора от 3 курс на СУ да излязат от апатията. Гласуването с хартиена бюлетина не е кой знае колко трудно. Това, което ги отблъсква, не е липсата на тъчскрийн.
Отблъскват ги политическите практики в държавата България.
В момента от 7 държави с действащи системи за електронен вот в света само Естония разрешава интернет гласуване и от територията на страната, а не само от чужбина.
Тезата, че то ще помогне за повишаване на избирателната активност, също не е основателна.
България няма съществен проблем с избирателната активност - за парламентарни избори тя е около 50%. Неточните списъци, пълни с масиви от несъществуващи избиратели, я намаляват. Ако те са коректни, активността би била с около 10% по-висока и без електронното гласуване.
Впрочем, дори в Естония хората доста бавно и постепенно се ориентират към тази нова възможност. На първите избори, само няколко процента са я използвали. Активността е израз на интереса на хората към политиката, тя не може да се повиши с технически или административни средства, ако основното - качеството - отсъства.
Ако трябва да търсим истински довод за подкрепа на електронното гласуване, с който да убедим не само себе си, но и хората на бъдещето - като онези студенти от 3-и курс в СУ - той за мен е само един. И той трябва да се казва ясно, за да ги зарази и за да разберат залога на този референдум.
Трябва да им кажем, че българската държава има драматична нужда от модернизация.
Живеем в страна, чиято държавна администрация се движи със скоростта на полужив охлюв и с навици от времето на соц-а. Вкарването на интернет и дигиталните принципи ще я принуди да се промени. Те могат да заменят сърдитите администраторки на над средна възраст, както и стоенето на опашки.
Вероятно ще намалят дребната корупция, задължителното търсене на „свой човек", който да ти „свърши работа". За мен най-голямото очакване е, че ако направим някаква крачка напред с електронното гласуване, ЦИК и ГРАО повече няма да могат продължат хартиено-аналоговото си съществуване си в ерата на дигиталното.
И това ще ги принуди да оправят доста по-сериозните проблеми в целия изборен процес като списъци, качество на администрацията и т.н.
Ще използвам този референдум за нещо много по-голяма от едно гласуване по интернет - за дигитална революция изборните институции и подобните на тях. Шансовете за успех - като при всяка революция - са силно надценени. Но промяната е толкова важна за нас, че всеки опит си струва.
