Събудени от олелията около наближаващите местни избори, в главата ми се зареяха спомени от далечната 2007-ма година, през която имах възможността да работя като млад PR експерт на терен на тогавашните местни избори.
Бях наета да организирам пиарските активности на една партия, която тепърва надигаше глава в българския политически живот и да спомогна нейният представител да стане кмет на един град. Предвид крехките си двайсет и една години, срещнах първоначално покровителствено и леко презрително отношение от бъдещите политици. Наричаха ме „пиарчето ни" и ме приеха по-скоро като талисман на партията, отколкото като специалист по нещо.
Лека полека обаче, с навлизането в работния процес, стана ясно,че възрастта не е толкова релевантна към същия този процес, колкото капацитета за работа.
Нека споделя няколко спомена от тези два месеца, през които бях част от политическия кипеж в един град, който няма да споменавам - само ще кажа,че голямата част от хората го свързват с един сорт плод, един художник и един български политик от женски пол. Толкова.
Кандидат-кметът беше учител по физическо възпитание и бивш собственик на верига таксита. Изглеждаше представително, защото беше висок, но имаше нужда някой да го подсеща да си изплюе дъвката преди телевизионно интервю.
Предизборната кампания се състоеше от няколко стъпки:
1. Писане на прессъобщения и изпращането им до местните вестници, които ги отразяват без да редактират и без да четат написаното. („Само икономически възход може да задържи младите хора", „ От *** осигуряват безплатни прегледи", „Екопоход, организиран от ***, „*** против скъпите предизборни кампании", „*** отпразнува деня за защита на животните" пр.)
2. Организиране на събития с цел събиране на максимум хора, за които е предвидена лека почерпка.
3. Посещения в околните села.
Посещенията се правеха от кандидат-кмета, пиарчето и неколцина съпартийци. Обикновено се случваха в селското читалище, в мрачни стаи с олющени стени и антични чинове.
Хората от селото идваха да вземат новата си доза обещания с равни части надежда и скептицизъм в очите.
Нямаше специалисти, които да говорят за развитие на селското стопанство и други конкретни теми, затова се говореше предимно за добруването на селските хора без някакви излишни уточнения как ще се достигне до него. Противно на очакванията ми, в селата нямаше само възрастни хора - идваха и майки с колички, и млади семейства. Всички чакаха да чуят какво ще им предложат „тези". Не че „онези" вчера са предложили нещо различно. Цялата предизборна агитация приличаше на лошо театрално представление, в което публиката в продължение на една седмица има шанса да гледа критично, да оценява и да избира.
Само дето изборът беше фиктивен - увещаването на избирателите да дадат гласа си за ти-знаеш-кой си беше чиста проба слаба актьорска игра.
Тези хора не за първи път чуваха колко е важно да има икономическо развитие, бизнес, площадки за децата, работа за младите и високи пенсии за старите. Те знаеха, че отново е дошло времето властващите да имат нужда от нещо тяхно. И те идваха да си го вземат - нежно, но настоятелно - както се вади душа с памук. Със сладкодумие, внимание, почерпка, но и с известна властност. С императива на онези-които-управляват.
Всеки ден хората се надигаха и идваха до тъмното читалище да чуят как различните партии ще им осигурят по-добър живот. Естествено, по-добрият живот не идваше.
След няколко разочарования като това,че нямаше как да се викне чалга певица, тъй като не достигат парите в бюджета и това, че кандидатът ни реши,че сам ще се справи на финалния телевизионен дебат, отказа написаното от пиарчето и цитира текстове от книжката, която се раздаде на всички на първия партиен съвет, оставяйки ни с изцъклени очи и празни чаши от водка пред екраните, дойде и дългоочакваният ден на изборите.
Имах възможността да бъда част от екипа, който надзираваше дали хората в предизборните секции си вършат работата като хората.
Минахме през няколко училища, където се случваше едно и също: гласовете се купуваха съвсем открито директно пред училищния вход.
Около три четвърти от избирателите бяха роми. Седяха пред училищата, люпеха семки и се смееха шумно. Хората в секциите си вършеха работата съвестно.
На всеки четири години в България се провеждат избори за местна власт. И на всеки четири години властолюбивите дават перверзните си обещания на хората, които живеят на село. Обещават на стареца с пожълтели очи,че за него ще има перфектно здравеопазване - лекарства, грижи, вечен живот даже може. Обещават на майката, че за детето й ще има бъдеще - там, в малкия град, който ще се развива с бесни темпове, и университет може да се построи даже. Обещават на младото семейство, че ще се открият нови работни места и няма и година, ще могат да си построят нова къща, по-голяма, с камина, двор с тента и обор за понита.
Четири години по-късно. Младото семейство, вече поостаряло, живее в същата къща - понита няма, но влажното петно на тавана е станало по-голямо. Детето на майката не е влязло в университет - но пък по цял ден ръчка ладата отпред. Старецът е три имена, написани с черно на бял лист. На дърво.
Но ето че и тази година, тези хора, които са останали в селото, отново ще се вдигнат и ще отидат в тъмното читалище да си получат дозата предизборни обещания. Някои няма да повярват, други ще сдъвчат надеждата като бонбон с пияна вишна. Но всички ще се почерпят - за свое здраве и за просперитет на онези-които-обещават.
