Ами ако Тръмп никога не си отиде...

Един ден, независимо дали ще е догодина, през 2021 или през 2025 г., от Тръмп ще се очаква да напусне Белия дом. Какво ще стане, ако не го стори? Какво ще стане, ако, след като се е нанесъл в Белия дом и се е почувствал комфортно там, Доналд Тръмп откаже да напусне, когато изтече мандатът му?

Абсурд, бихте казали.

Никой президент, дори Тръмп, няма да се осмели да се обърне срещу над 200 години политически традиции, да не говорим за конституцията, за да задържи незаконно поста извън мандата си. Но доколко можем да бъдем сигурни, че склонният да нарушава нормите американски президент няма да се опита да преодолее и този ненарушим принцип?

Той и неговите юристи вече започнаха да отстояват формално приемливото от правна гледна точка мнение, че президентът не може да бъде обвинен във възпрепятстване на правосъдието, което реално го поставя над закона.

Кой може да каже със сигурност, че юридическите съветници на Тръмп няма да намерят някакъв претекст - криза на националната сигурност или обвинения в изборни измами - които да го поставят над конституцията и да му гарантират място завинаги в Овалния кабинет?

Опасенията, че настоящ президент може и да не напусне поста в отредения момент, имат прецедент. Франклин Д. Рузвелт, насърчаван от колумниста Уолтър Липман, обмисля да си даде диктаторски правомощия в началото на първия си мандат, но след това размисля.

Почти половин век по-късно перспективата за импийчмънт и присъда запраща вродената параноя на Ричард Никсън в дълбините на подозрението и недоверието.

Когато нещата около него започват да се сриват, той беснее, пие ожесточено и беснее още повече.

В един трезвен момент се обажда на репортера от CBS News Нанси Дикърсън посред нощ, за да се оплаква как пресата се отнася некоректно с него.

Според репортера Сиймур Хърш, близкият до Никсън кръг започва да вярва, че той обмисля някакъв вид държавен преврат, за да остане на власт. Неназован член на обединения комитет на началник-щабовете казва пред Хърш, че в една от срещите им Никсън се е самоопределил като "последната надежда" и е твърдял, че "източният елит си е поставил за цел да го свали."

Въпросният офицер с пагон с четири звезди казва: "Думите му ме накараха да настръхна. Сякаш президентът, без да го изрече на глас, се опитваше да провери реакцията ни - дали ще го подкрепим в някакви противоконституционни действия.

Той се опитваше да провери дали има достатъчно поддръжници, които да го удържат на власт."

Въпросният офицер и други присъствали на срещата разказват на тогавашния министър на отбраната Джеймс Шлезинджър за опасенията си от Никсън. Никсън централизира военната сила в Белия дом като често заобикаля предишния си министър на отбраната Мелвин Леърд във веригата на командване, което придава известна убедителност на опасенията, че той би могъл да издаде заповед за въвеждане на извънредно положение.

Шлезинджър проучва какви контрамерки могат да предприемат военните, ако Никсън нареди на морската пехота или други разквартирувани във Вашингтон войски да спрат премахването му от поста след импийчмънт и евентуална присъда.

"Най-голямото опасение на Шлезиднжър е било, че ако наистина възникне криза, съществува възможността въоръжените сили да последват изначалната си лоялност към върховния главнокомандващ", пише Хърш.

В крайна сметка страхът от преврат от страна на Никсън кара Шлезинджър да инструктира членовете на комитета на началник-щабовете да не изпълняват никакви нареждания от Белия дом без негов параф на одобрение под тях. Никсън никога не издава такива заповеди и неговият съветник и впоследствие биограф Джонатан Ейткън по-късно описва хода на Шлезинджър като "най-абсурдната прекомерна реакция на Уотъргейт".

Реакцията на Никсън, когато научил за това: "Невероятно!"

Да сравним обаче Тръмп с Никсън. Подобно на Никсън, Тръмп се опитва да спечели военните на своя страна като пълни кабинета си с генерали. Бившият директор на ЦРУ Джон Бренън го нарича "нестабилен, неспособен, неопитен и неетичен" и нервните му изблици на публични места и в Twitter водят до това да бъде смятан за "луда глава".

Сегашният началник на кабинета му - Джон Кели, го е описвал като "изгубил връзка с реалността", поне според книгата на Боб Удуърд "Страх: Тръмп в Белия дом". Удуърд, който е отразявал свалянето на Никсън в "Последните дни", сравнява в новата си книга параноята на Тръмп с тази на Никсън.

Тръмп редовно прекрачва границите на върховенството на закона с думи и действия, така че какво би го спряло да направи същото и по отношение на конституцията? По-рано тази година, когато беше връчено законно разрешение за обиск на неговия адвокат Майкъл Коен, Тръмп заяви: "Току-що научих, че са нахлули в офиса на един от личните ми адвокати."

Тази седмица той хиперболично каза, че няма главен прокурор, защото неговият главен прокурор не ръководи министерството на правосъдието както той поиска, и нарече Федералното бюро за разследване "рак в организма на нашата държава".

Твърди, че разследването на специалния прокурор, което дотук е довело до осем признавания на разследвани за виновни и една присъда, е "лов на вещици". Той използва правомощията си за помилване като президент, за да възнагради политически съюзници като Джо Арпайо и Динеш д'Суза. "Държавата - това съм аз" би могло безпроблемно да се изпише на герба на Тръмп.

Тръмп вече е положил основите на оспорването на легитимността на изборите през 2020-а по време на кампанията през 2016-а.

Тогава шумно и постоянно обявяваше недоверието си в избирателния процес. "Те дори искат да се опитат да фалшифицират изборите в избирателните секции, където толкова много градове са корумпирани и изборните измами са твърде разпространени", казва той.

В последния си дебат с Хилъри Клинтън отказа да сподели дали ще признае резултатите от изборите, позиция, която продължаваше да изразява и в деня на изборите.

"Искам да видя какво ще се случи, как ще вървят нещата", каза тогава Тръмп. Дори след победата, многократно твърдеше без доказателства, че между 3 и 5 млн. души без американско гражданство са гласували в изборите през 2016-а и че техните незаконни гласове са му стрували народния вот.

След като пое поста, той възложи на вече несъществуващата Президентска консултативна комисия по честност на изборите да провери неговите несъстоятелни твърдения.

Тръмп изглежда е успял да предаде своето пренебрежително отношение към честността на изборите и към политическата си база. Според проучване от 2017-а половината от всички анкетирани републиканци се изказват в подкрепа на отлагане на изборите през 2020-а, докато нови стандарти не гарантират, че само имащи това право американски граждани могат да гласуват.

Респондентите, съгласяващи се с неистините на Тръмп, че той е спечелил народния вот и че милиони гласове са били подадени незаконно, очаквано най-много са подкрепяли идеята му за отлагане на изборите.

Всъщност това не е първият път, в който се подмята идеята за отлагане на федерални избори. През 2004 г. министерството на вътрешната сигурност на САЩ запита официално министерството на правосъдието дали правителството може да отложи избори в случай на терористичен удар.

Не е открит никакъв законов механизъм за това и негодуванието, предизвикано от това запитване, кара Конгреса да прокара резолюция с 419 гласа "за" и само 2 "против", с която се решава, че никой не може да отлага избори.

Ако Тръмп не може да отложи изборите, би ли могъл просто да ги игнорира? Страната ще избухне, естествено. Даже повече от неговите поддръжници биха го изоставили. Но нека не подценяваме дързостта на Тръмп. През 2016-а той си запази правото да не признае резултатите. Фактът, че той спечели, обезсмисли обсъждането на този въпрос.

Какъв сценарий обаче би се развил през 2020-а, ако Тръмп изгуби, но откаже да признае резултатите?

Дали безкрайно ще протака и ще заставя щат по щат да правят повторно преброяване? Или ще обжалва пред Върховния съд и ще игнорира решението му като твърди, че фактът, че вече се намира в Белия дом, му дава правото да остане там?

Дори Тръмп не би стигнал толкова далеч, нали? Въпреки че ни е приучил да очакваме най-лошото от него, иска ни се да мислим, че ще си събере багажа и ще се върне в "Тръмп Тауър" след евентуално поражение. Какво обаче да кажем за маловероятната ситуация, в която Камарата на представителите го импийчне, а Сенатът го осъди за престъпления срещу държавата?

Ще се съобрази ли той с тези решения? Отново ни се иска да вярваме, че ще стане така, но вярата е солидно разклатена. Неговото убеждение, че е жертва, ежедневно демонстрирано в Twitter, предрича, че той вероятно ще тълкува конституционното му разжалване като преврат от страна на "Дълбоката държава", преврат, който би оправдал негов насрещен преврат.

Поддръжниците на Тръмп, ако съдим по публикации в American Conservative и The Federalist, както и коментари от Бил О'Райли и интервюта със Стив Банън, вече са положили основи за такава теза с приказките си за "преврат срещу Тръмп".

Всъщност разговорите за употребата на 25-та поправка на американската конституция за свалянето му от поста няма как да не са засилили изначалната му параноя.

Подкрепата от американския президент за антидемократични авторитарни лидери като Владимир Путин, Родриго Дутерте, Си Дзинпин и Абдел Фатах ел Сиси, и пактът на взаимно уважение, който той подписа със севернокорейския лидер Ким Чен Ун, не звучат като добро предвещание за гладко и безпроблемно предаване на властта през 2020-а или 2024-а, или когато настъпи моментът да бъде изхвърлен от Белия дом.

Нищо не е изключено като вариант, когато действа Тръмп.

Така че остава да се надяваме, че настоящият министър на отбраната Джим Матис е добре запознат историята от времето на Никсън и е издал съответстваща заповед до обединения комитет на началник-щабовете.