Винаги след изборната нощ осъмваме със заглавия, че демокрацията в България е в опасност. Така беше в началото на 90-те години, така е и сега. Всеки по-голям провал на едни партии е посрещан с подобна реплика от другите. С годините някак си претръпнахме с такива фрази.
Спряхме да обръщаме внимание както на скандалите, така и на качеството на демокрацията в България.
Последните избори, обаче, създадоха усещането, че всичко, което можеше да се обърка по веригата на демократичния процес, се обърка. И тук не става въпрос за това, че една партия е взела почти всички големи градове, а в някои от тях победата им дойде след помитащ първи тур и резултати от над 80%.
Сериозни партийни вълни има навсякъде по света и в тях няма нищо ненормално.
Става въпрос за начина, по който избираме. В политологията има т. нар. минимална дефиниция за демокрация. Според нея основният и най-малък белег на демокрацията е провеждането на открити, честни и редовни избори. Без тях просто не можем дори да говорим за подобен процес. След последната седмица съмненията, че имаме огромен проблем с тази формулировка станаха твърде очевидни и вече сериозно се питаме къде сбъркахме.
За да работят демокрацията и изборите, поне две групи от обществото трябва да го поискат.
Първата група са онези гласоподаватели, които пуснаха около 460 000 невалидни бюлетини.
Онези, които за пореден път не разбраха за какво се използва т. нар. преференция и смело отбелязваха едни и същи цифри за партия и кандидат. Това са и хората, които решиха, че на втория тур няма смисъл да излизат да гласуват и оставиха твърдите ядра и купените гласове да решат кой ще управлява градовете им.
Това са и хората, които продаваха гласовете си за по 20-30 лв.
Липсата на интерес и базова информираност към гласуването превърнаха изборите в своеобразна комедия от грешки и ги изпразниха от политически смисъл.
Втората група са тези, които се занимават пряко с организацията на изборите - ЦИК, ОИК и дори онези хора в СИК, които запомнихме от зала „Арена Армеец".
Всички те доброволно са поели ангажимент да участват в броенето на гласовете, както и заплащането за това. Машината обаче не проработи. Защо?
Отчасти заради липсата на подготовка и на съзнание за лична отговорност. Отчасти и поради факта, че въпреки поредицата чисто нови Изборни кодекси на Фидосова и Манолова, по същността си изборната машина в България не е мръднала от 90-те години, следователно - не е адекватна на моментното състояние на политиката в България.
Тя не отчита нито професионализираното купуване на гласове, нито все по-малката ангажираност на хората в политическия процес. Затова и когато изброяваме отговорните за това състояние на демокрацията, не можем да пропуснем и голяма част от политическите партии. От години те са съвсем наясно с това, че изборният процес в България куца, но не правят нищо.
Сериозният проблем на това първо ниво на демокрацията ни пречи да вървим към по-комплексни и по-прецизни изборни технологии, които биха улеснили гражданското участие във вземането на управленски решения.
На фона на 460-те хиляди невалидни гласа и факта, че най-големият град на държавата не може да си преброи бюлетините в продължение на цели 3 дни, трудно можем да говорим за пряка демокрация или по-сложни избирателни системи (като германския модел, например).
Те изискват държавата да има работеща изборна администрация, която да може да отчита вярно и бързо резултатите, така че да няма съмнения в тяхната легитимност.
Дали ще приложим задължително, мажоритарно гласуване или пряка демокрация - няма значение, всичко се свежда до коректното броене.
Със сигурност гражданите имат нужда от такива нови и различни инструменти, за да участват във вземането на решения в политиката. Но след събитията от последната седмица не е ясно дали изборната администрация, конструирана на партиен принцип, има ресурс да обезпечи гласуването. Не е ясно и дали гражданите имат ресурс да се справят успешно с избора дори на домоуправител, след като се провалят така с избора на общински съвет.
Рецепти за справяне с подобни ситуации по света има достатъчно. На първо място гражданите трябва да се научат как да гласуват и да се възползват от изборните си права. Не за кого, а как.
Трябва да има ясен отговор на феномена "15/15", както и на сгрешените бюлетини.
Много държави имат програми за гражданско обучение. И макар през 2015 г. да е малко късно за държава от ЕС да се учи на демократичен процес, очевидно у нас е наложително.
От друга страна, време е изборната реформа да се захване с администрацията, а не с вида и формата на бюлетината. Не може на всички следващи избори да гласуваме по различен начин, защото тогава хората никога няма да се научат да попълват все по-сложните графи.
Вместо да продължаваме разговорите за мажоритарни, задължителни, смесени и други типове избирателни системи, трябва да има експертен разговор за правомощията и отговорностите на ЦИК, за да няма случаи като барикадата на "Арена Армеец" и лавина от сгрешени протоколи.
Всичко това има значение, обаче, само ако имаме нужда от него.
Изборите не могат да се случват насила.
Те са добър инструмент за управление само ако някой истински иска да избира и решава. А това означава и да носи отговорността за техния резултат.
