Хайде да си поговорим за дръвчето, искате ли? Не, не онова лимоновото, което Бареков си купил от кварталния магазин и което сега философски ще цеди (дано знае точно как, че тази бинтована китка ни тревожи).
За другото на снимката става дума: онова нахиленото, с новата прическа; дръвчето, което се мъдри в Европарламента и което имаше управленски амбиции да превърне цялата ни действителност в жълтеникава лимонада. Не че не му се получи отчасти.
Когато животът ти поднесе такова, как точно се процедира с него?
Житейската философия на Новия политик слабо ни вълнува, както и цитрусовите му дертове. Очевидно той не може да направи разлика между това животът да ти предлага лимони и да ти предлага квартални магазинчета, от които да си ги набавиш. Пазаруването е в кръвта му, което напълно обяснява и обществения му възход.
Абсурдът в метафората е, че дори лимоните в живота му са купени, точно както и гласоподавателите му.
Което не прави горчивия вкус от цялата работа по-слаб - дори напротив.
Днес вече масово рендосваме евродръвчето на трески и се забавляваме на стипчивия му вкус, понеже няма какво друго да направим с него. Подиграваме се на английския му, смеем се на прическата и немеем пред PR-стратегията му във фейсбук.
За какви ли градинари ни имат в Брюксел е друга тема.
Снимката на Лимонадения Джо обаче има своите лайкове, което само доказва, че какъвто и блудкаж да ти предложи животът, все ще се намерят хора, които охотно да го изсърбат като най-блага медовина. Добре знаем, че не от всяко дърво става свирка, както и че не всеки дудук може да върже плод, така че с интерес ще наблюдаваме политическото повяхване на пловдивското растение.
Ама и там не е работата.
Добре е да не забравяме, че не беше толкова далече времето, когато същото това природно творение ежедневно ни облъчваше с производството на новини в национален ефир, мнението му минаваше за меродавно, а стилът му имаше подражатели. После разлистването му достигна до ръководна позиция в амбициозна медия, шестване по телевизионни студия и правене на избори.
Тогава животът не му даваше лимони, даваше му тикви, които зяпаха екрана, лапаха кебапчета, целуваха му ръка и деряха гърла в негова подкрепа.
Днес дръвчето си седи в саксията и от онези, които го поливат, зависи колко още ще остане там, докато не се превърне в обикновена пръчка. Някои от разклоненията му имат самостоятелни саксии и друга тор ги храни вече.
Тиквите обаче продължават да са тук и очакват нов аграр, за да бъдат превърнати в тиквеник. Нали това е съдбата им? Или май е по-добре да кажем: когато животът ти предложи тикви, направи ги свои гласоподаватели.
Политическата ни овощна градина е пълна с какво ли не и вероятно така ще е дълго. Някои дръвчета карат дълго, други са еднодневки.
И в момента, в който се чудим какво да правим с лимона Бареков - да го цедим ли или да го оставим да се скапе, някъде другаде цъфти нова фиданка, която заровените в земята тикви ще последват; ново лимоново дръвче, което дори не ни е дадено от живота, а от кварталния магазинер.
Ние и на това можем да гледаме философски, само дето венците ни заболяха от толкова киселина.
