Можеш да разбереш много за едно общество даже само от неговата точка на кипене. Тия дни в Турция това се доказа за пореден път.
Десетки (може би даже стотици) хиляди хора излязоха по улиците и не се изплашиха от сълзотворния газ, палките и гумените куршуми. Формално - за да защитят един парк. Но всъщност желанието на властите да заменят дърветата в „Гези" с мол и булевард бяха последната капка в една голяма и препълнена чаша.
На турците им писна да живеят в ислямизираща се полицейска държава, която заприличва хем на Иран със своя авторитаризъм, хем на арабските емирства с брака по сметка между консерватизъм и недостъпен за простосмъртните фалшив лукс.
Гражданите на една ужасно мощна и влиятелна страна изкрещяха с цяло гърло, че докато ги мачкат, не могат да са горди. Всичко, насърбрано през последните години, излезе със страшна сила, когато... булдозерите тръгнаха към един обикновен парк. Точка на кипене, след която даже Реджеп Ердоган отстъпи.
У нас преди малко повече от година се очертаваха едни други булдозери на едно друго място - разположената на пешеходно разстояние от столичните околности Витоша. Някой бе решил, че държавата му е заден двор и спокойно може да си вдигне барака в него. Излязоха много млади и активни хора, но по-голямата част от българите остана пред ракията, салатата и телевизора.
Няколко месеца по-късно нищо не се беше променило в държавата, освен че хора, подобни на онези с булдозерите, бяха пробвали колко могат да одерат населението със сметките за тока. Десетки хиляди излязоха по улиците, за да протестират срещу ударилата по джоба им неправда. По някое време им писна и всичко замря.
Междувременно, хората с булдозерите (а също и с печатниците, цигарените фабрики, цистерните и т.н.) сложиха други свои приятели на власт.
Точка на кипене, която не значи нищо.
