Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Възходът на онези, които обичат да обещават

За добро или лошо популистите от дясното и лявото ще бъдат важен компонент от политиката на Запада Снимка: Getty Images
За добро или лошо популистите от дясното и лявото ще бъдат важен компонент от политиката на Запада

"Популизъм" е дума, която стана особено използвана през последните години на много места по света. Различни политически партии, движения или лидери са определяни като популистки заради домогванията им до властта с щедри обещания за социални, политически, икономически или други промени. Предлагат лесни решения за сложни проблеми и най-вече това, на което хората им се иска да чуят в условията на криза.

Доскоро такъв управляваше най-голямата демокрация в света, а в Европа пък набират сила от години. Все повече влияят на политическия дневен ред и покрай тях дори умерени лидери се изострят, заигравайки с популизъм и демагогия.

Всъщност изначалната идея на популизма би трябвало да е добра.

Свързана е с вечната битка между доброто и злото - в случая за ощетения народ срещу корумпирания политически, икономически или културен елит, който поставя собствените си интереси над тези на хората.

В по-модерни времена, с развитието на глобализма и новите методи за комуникация и движение, вече имаме и интересите на други групи като имигранти или големи корпорации, които също по някакъв начин отнемат от "общото благо".

Получава се класическото разделение на "ние" и "те". Изгражда се видимият враг, който да послужи за мобилизиране на обществената енергия и гняв в определена посока.

Тук на преден план излизат харизматичните лидерски фигури. Те представят себе си като "гласа на народа", но по същество представляват демагози, които използват емоциите на хората чрез разпалване на страхове, преувеличаване на опасности и настройване на едни обществени групи срещу други, като се избягват рационалните аргументи и трудните решения.

"Днес ние прехвърляме власт от една партия в друга. Днес ние връщаме властта обратно на вас, народът на Америка. Твърде дълго една малка група в нашата столицата обираше всичко, докато хората плащаха цената". Това са думи на президентът Доналд Тръмп по време на встъпителната му реч през 2017 г.

Целта на подобен тип лидери е преди всичко да разрушат установения ред и да разбият статуквото. Така в Европа се издигнаха хора като Найджъл Фараж, Марин льо Пен, Матео Салвини и редица други популисти.

Тяхното желание е Европа отново да се превърне в разбита мозайка от държави на мястото на интегрирана общност с отворени граници. С две думи - целта им е да разрушат Европейския съюз и да върнат континента обратно във времената на безкрайните цикли от войни.

В последното си изявление като депутат в европейския парламент Фараж казва, че се надява напускането на Великобритания да постави началото на процес, който "да доведе до края на Европейския съюз."

"Имам огромната отговорност да защитавам френската нация, нейното единство, нейната сигурност, нейната култура, нейния просперитет и нейната независимост. Основното нещо, което е заложено на тези избори, е противопоставянето срещу буйната глобализация, която застрашава нашата цивилизация", казва от своя страна Льо Пен, след като успява да си извоюва изненадващо участие на балотаж в президентските избори през 2017 г., а тази година се оказа дори по-близо до Елисейския дворец.

Подобни възгледи набраха сила из цяла Европа с различни популистки партии, които постигнаха сериозни резултати на парламентарни избори в Полша, Унгария, Испания, Дания, Австрия, Финландия, Италия, Холандия, Латвия, Швеция, Гърция, България и Германия.

В света на политиците вдясно като Тръмп, Фараж, Льо Пен, Салвини или Виктор Орбан хората гравитират към племенните представи за идентичност, вместо идеалистичните принципи на интеграция, като се акцентира в различна степен около консервативни въпроси за нация, етнос и религия, наред с антиглобализма.

В лявото фокусът отива най-вече към социалните въпроси, егалитаризма и мултикултурализма.

Това, което ги свързва обаче, е споделената омраза към управляващия елит и всички други организации, които смятат, че са част от "системата". Иронията се крие в това, че почти винаги те също са част от същата система, която искат да разбият.

Критикуват глобализацията, държат на националния или народния суверенитет да надделее и се съмняват в либералната и представителна демокрация. Тяхната визия за днешния свят е представа за разруха и се поставя в контраст с идеализирана версия на миналото и контурите на едно по-добро бъдеще.

Тези хора обаче не се появяват без причина.

Само преди три десетилетия нещата може би не изглеждаха по този начин. С края на Студената война и разпада на Съветския съюз изглеждаше, че американската и европейската либерални демокрации са единствените възможности след краха на комунизма.

САЩ бе на върха на своята мощ като неоспорим глобален хегемон в международните отношения, а пък обединена Европа се готвеше да се разшири с бившите държави отвъд Желязната завеса. Никой дори не беше чувал думата "евроскептицизъм".

Това започна да се пропуква някъде в началото на новия век с тромавото управление на конфликтите в Афганистан и Ирак, които подкопаха международното доверие и ерозираха меката сила на ценностите на либералната демокрация.

Ценности, които непрекъснато се оспорват от антисистемни недържавни актьори като глобални терористични мрежи или международна организирана престъпност. Тяхната дейност ясно показа колко малка стойност могат да имат държавните граници в условията на глобализация.

За капак на това дойде световната икономическа криза, която подпечата по драматичен начин края на един дълъг период на икономически възход, задържал дълго време общественото недоволство в Западния свят.

В същото време се отвориха широко вратите на ревизионалистки настроени лидери като Владимир Путин, чийто режим с готовност подкрепя антиевропейски партии и използва различни хибридни инструменти, за да подкопава доверието в демократичните институции.

Финалният щрих се оказа мигрантската вълна от 2015 г. Тя бе последният тласък, който даде възможност на политически опортюнисти и маргинали да се издигнат върху общественото недоволство, предлагайки своите утопии на политическия пазар.

Сега такива хора водят правителства в Полша, Унгария и Чехия, изкараха Великобритания от ЕС и са част от управленски коалиции в Испания и тук в България.

За добро или лошо популистите от дясното и лявото ще бъдат важен компонент от политиката на Запада.

Дори и да не печелят избори.

 

Най-четените