Харесвате ли фентъзи? Това е един от онези литературни жанрове, които те дърпат далеч от ежедневието, от заобикалящата те реалност. Отношенията между персонажите са си съвсем човешки, без значение дали са замесени и елфи, джуджета и пр. Същевременно обаче измисленият свят и другите разумни раси, които го обитават, носят на читателя усещането за нещо по-магическо, по-нереално. На българския книжен пазар има един преводен жанров хибрид, който дава точно това.
Но ако го отворите, нещо друго ще ви направи впечатление - леещото се от страниците пресилено "многообразие". Или политическа коректност, ако предпочитате.
Главният герой - следовател - е жена с по-тъмна кожа, работеща за леля си, която е на висок политически пост. Роля има и бившият приятел на главната героиня, който в някакъв момент в миналото се е оказал хомосексуален. Човекът на най-висок военен пост в измислената държава, в която се развива действието, също е жена. А единственият по-забележим позитивен персонаж, който е хетеросексуален бял мъж, е мълчалив бияч.
Това многообразие (дали?) сред персонажите може да ви направи сериозно впечатление. А щом нещо се набива на очи, то или не е направено правилно, или е прекалено. Но такива са времената, в които живеем. Социалните феномени намират място и в литературата, в което няма нищо странно.
Може би заради това и не трябва да се учудваме от пика в търсенето на т.нар. "sensitivity readers" (коректори на чувствителни теми) в САЩ.
Това са хора, който прочитат ръкописа на дадена книга и търсят в нея различни видове проблеми - не в стила на писане, а в представянето на определени маргинализирани социални групи - хора от различни раси, етноси, сексуална ориентация и пр.
Търсят се и части от книгата, в които проличават определени предразсъдъци на писателя.
Целта на този тип читатели не е да редактират ръкописа, да премахнат грешки от него или да го направят по-логичен (това е работа на редактора). Те по-скоро следят за "негативно зареден език" и дават препоръките си на автора, за да оправи той "проблема".
Фирми и неправителствени организации предлагат подобни услуги. Една от тях, Write in the margins (WIM), обяснява, че понякога авторите пишат за неща, които са извън тяхната култура или преживявания. Примерно, как така бяла хетеросексуална жена ще има персонаж, който е чернокож и не може да определи своя пол?
Ето защо от организацията горещо препоръчват наемането на "sensitivity reader". В списъка на Write in the margins има вписани над 170 такива "коректори". Авторът или издателството могат да се свържат с някои от тях и да им предоставят даден ръкопис за проверка.
Всеки от тези "коректори на чувствителни теми" посочва и в кои сфери е "експерт" - раса, сексуална ориентация, психично здраве, хора в неравностойно положение, религия и др.
Става дума за хора на свободна практика, които сами определя цената за "услугата", макар WIM да препоръчват да се взимат по минимум 250 долара за ръкопис с обем от порядъка на 60 000 до 100 000 думи. В приложената оферта цените за четене на ръкопис достигат до 1000 долара.
Темата за явлението "sensitivity reader" разбуни духовете из Щатите след статия в The New York Times, в която се разглеждаха двете страни на монетата – дали подобни проверки гарантират, че книгата ще стане по-добра или става дума за някакъв вид цензура.
В статията е даден пример с книгата "Континентът" на писателката Кийра Дрейк - фентъзи в свят, в който две нации враждуват от столетия. Дрейк раздава копия на книгата за предварителни ревюта, но резултатът не е такъв, какъвто очаква - много от читателите откриват "расовo натоварен език" в описанията на воюващите племена.
"Расистки боклук", "ретроградна" и "обидна" са само част от определенията, които книгата получава, а нейното издаване е отложено. Романът преминава през двама „коректори на чувствителните теми“, които проверяват за расови стереотипи и предлагат промени, след които Дрейк се захваща с още 6 месеца писане.
Изглежда в САЩ издателствата, занимаващи се с издаването на детска литература и такава за млади възрастни (young adult), все повече търсят помощта на подобни "коректори на чувствителните теми". Правят го, за да са сигурни, че авторите са си "написали домашното" и че представители на някоя социална група няма да се почувстват засегнати. В противен случай ще последва вълна от анти-реклама в социалните мрежи, което всяко издателство иска да избегне.
И тук се появяват двете виждания по въпроса. В статията на Times се посочва, че нарастващото разчитане на "sensitivity reader"-и може да доведе до повече стерилни книги, в които не се засягат по-сериозни и трудни за развиване теми; скептиците са на мнение, че прекаленият контрол върху писането отказва авторите да пишат за други култури, освен тяхната собствена. Което пък води до по-еднообразна литература.
Посочва се и че ако се разчиташе на подобни професионални читатели преди десетилетия, това сериозно можеше да се отрази на класики като "Да убиеш присмехулник" на Харпър Лий или пък "Приключенията на Хъкълбери Фин" на Марк Твен.
Защитниците на тази практика обаче твърдят, че не става дума за цензура. Целта била да се предпазят книгите от това в тях да има "неправилно представяне" на някоя група.
Явлението не е чак толкова ново. Все пак от десетилетия издатели и писатели разчитат на мнението на експерти от различни области - психолози, полицаи, историци, за да са сигурни, че дори измислени истории звучат достоверно. Но изглежда през последните години ролята конкретно на "коректорите на чувствителни теми", поне в Щатите, нараства.
Няма как да не споменем и примера с книжката с картинки "Торта за рождения ден за Джордж Вашингтон". Наложило се е издателството да я изтегли от пазара след критики заради това, че робството е било отразено твърде "меко" - липсвали по-мрачните детайли от живота на поробения пекар, който евентуално бяга от поробителите си. Това е само един от примерите за скандалите на тема расизъм, хомофобия и прочие, към които литературата също не е имунизирана.
Темата като че ли е силно възпламенима. Дори статията на Times разпали още дискусии. "Коректорите на чувствително съдържание" и техните поддръжници скочиха в защита на това занимание. Една от тях, Дониел Клейтън, обяснява, че прави подобни прочитания на книги, защото "издателствата не наемат чернокожи автори, а всеки иска да пише за чернокожи". Така тя определя работата си – като помощ за бели автори да пишат за чернокожи персонажи адекватно, без писането им да изглежда сякаш няма никаква реална основа.
В статия в The Current Affairs се посочва друго - че издателствата и авторите сами и доброволно решават да потърсят услугите на "коректорите".
В този случай цензура нямало как да има, защото тя идвала от институциите с власт (т.е. самите издателства). "Sensitivity reader"-ите просто давали своите препоръки без да могат да ги наложат и без да знаят дали авторът и издателството ще се съобразят с тях.
Но след няколко като гореописаните скандали, имат ли издателите друг избор освен да търсят хора, които да "поправят" текстове? Ако не го направят, рискуват още един скандал. Ако го направят, самите те могат да изглеждат като един вид цензори.
Тези процеси касаят нас, българските читатели, само от гледна точка на новата преводна литература, която ще получаваме занапред.
При някои книги "поправките" няма да се усещат. Дори напротив - вероятно работата на "коректорите на чувствителните теми" ще спомогне за по-различно "звучене" на дадени персонажи и по-автентичното им представяне.
При други ще се замисляме: нужно ли е било персонажът X да е със сексуална операция Y, при условие, че това няма отношение към историята? Всички бели мъже в този фентъзи свят ли са тъпи или лоши, че силните персонажи в книгата са само жени? И други подобни.
Що се отнася до съвременните български писатели, те все още имат свободата да пишат както си искат; въпросът е да пишат достатъчно добре, че да се намери кой да ги издаде. А и те задълбават повече в нашата, местна реалност. В нея няма какво толкова да се сбърка, няма кой толкова да се обиди.
А и да имаше, у нас не се чете чак толкова много, че издателствата да имат пари да плащат и за "политкоректни прочити". Така че скоро тази "мода" едва ли ще застигне българското книгоиздаване.
Дали практиката е полезна или не сякаш няма правилен отговор. Никой не иска да чете нелепости, но години наред все пак това също е било вид тест за писателя - дали може да влезе в кожата на някой различен от него. Ако всички романи започнат да преминават предварителна обработка, за да се изчистят такива "слабости", това само ще кара по-слаби автори да изглежда малко по-кадърни.
А в същото време може да намалеят и рисковете, които писателите поемат и които понякога стоят в основата на шедьоври. "Няма да пиша това, защото ще обиди" някого може да се превърне в мантра за даден писател, след като издателство няколко пъти му върне ръкописа или "коректора на чувствителни теми" е казал, че "това не е правилно описано".
А същият този ръкопис може да е следващият "Властелинът на пръстените", например. Но простете за примера - тя е пълна само с бели, нищо, че има елфи, джуджета и магьосници.
