В последните дни надълго и нашироко обсъждаме причините за пълния крах на българския спорт, който май само премиерът Бойко Борисов, спортният министър Свилен Нейков и председателката на БОК Стефка Костадинова не видяха, а проявеният от тях оптимизъм звучеше смешно и нелепо.
Все пак погрешно е да хвърляме изцяло вината върху настоящото управление на държавата и нейния спорт, тъй като предпоставките за това да стигнем до дъното, където сме сега, се трупаха през годините, а правителството в момента поне смело инвестира в спорта, макар и погрешно.
Проблемът е, че приоритетите са напълно сбъркани, тъй като само по бюджета на спортното министерство федерациите са получили за олимпийска подготовка 23 млн. лева, докато парите за масов спорт в училищата са едва 2.5 млн. лева!
Подобна съпоставка е скандална дори и в сравнение с премиите на олимпийците ни, за които вчера се разбра, че за два медала (сребърен и бронзов) получават 1,31 млн. лева, или малко повече от половината от парите, отделени за масов спорт на децата!
Именно за тези сгрешени приоритети е темата на днешния ни анализ. В една публикация на Валери Найденов, наречена „За какво са ни олимпийски медали" още отпреди четири години, когато България разочарова с представянето си на Олимпиадата в Пекин (1 златен, 1 сребърен и 3 бронзови - велико постижение в сравнение с Лондон 2012!) авторът много сполучливо разделя спорните нации на три типа:
- „Пирамида" - всички спортуват и от тази широка основа се излъчват елитните спортисти с високи постижения;
- „Обърната пирамида" - малцина се занимават със спорт, а държавата инвестира средства в изкуствената поддръжка на един елит, от който се очаква да носи спортна слава;
- страни, които си купуват наготово елитни спортисти (Катар, Бахрейн, Азербайджан).
Въпросът е от кои искаме да бъдем ние и отговорът изглежда очевиден, след като вторият модел, насаден ни още от комунизма, не работи добре, както се видя окончателно и особено красноречиво това лято, а опитите да се прилага третият с внасянето на борци, скиори и други изначално е неподходящ за България, а и не води до нищо устойчиво и полезно.
Освен че е доказано най-ефективен от практиката на страни като Испания и САЩ и дори близките до нас Сърбия и Турция, моделът с пирамидата преди всичко означава здраве и добруване за нацията.
След като вече няма нищо за губене на спортния фронт, след окончателното изпаряване на измамната слава на обърнатата пирамида, не е ясно какво още трябва да се случи за пълната смяна на приоритетите.
И сега Нейков и Борисов говорят за това, че усилията на държавата щели да дадат резултати още след четири години на Олимпиадата в Рио де Жанейро, но това звучи като поредното свръхоптимистично изхвърляне, а дори и да не е така, кого би стоплило това?
Сега е моментът за истинска стратегия в спорта, обхващаща не само медали и високи индивидуални постижения, а преди всичко това всяко дете да има условия и дори да бъде задължено от системата за образование да се занимава със спорт. Всеки човек, който иска да практикува спорт, да има къде да го прави, без непременно да трябва да си плаща - ключовата дума е достъпност, защото и сега изобилства от частни клубове и зали, но по този начин спортът е лукс за по-бедната част от населението.
Ако изграждането на съоръжения за представителния ни спорт като зала „Арена Армеец" и тям подобни е финансово несъвместимо с игрища в кварталите и училищата, то тогава би трябвало да се строят вторите, а не първите.
Приоритетът в спортната политика трябва да се измести изцяло върху масовия аматьорски спорт, а от неговите среди неминуемо все някога ще бъдат излъчени и майсторите, които да представляват България на международни надпревари. Но не трябва да се бърза - не можем да паднем по-надолу и няма никаква драма, ако медалите липсват. Добре дошли са, ако ще и след десет години - тогава ще се радваме заслужено на плодовете на труда си, които вече ще сме придобили по естествен път, а хората на улицата ще изглеждат по-добре и по-здрави.
Друга жизнено важна смяна на приоритетите е кои спортове да се поощряват финансово от държавата. Отново отговорът е очевиден - акцент върху колективните спортове (футбол, баскетбол, волейбол, хандбал и др.) и тези, които не изискват големи инвестиции в екипировка и подготовка (тенис например).
Колективните спортове възпитават в дух на приятелство и сътрудничество, развиват комуникационни умения и чувство за общност и в крайна сметка за тях са нужни само топка и гуменки. От държавата и общината зависи да има къде да бъдат упражнявани. Изключително добър пример в аналогични обществени и икономически условия е непосредствено до нас - Сърбия, където игрищата са на всяка крачка и до късно през нощта можеш да видиш спортуващи хора, а резултатите на националните отбори са несравнимо по-добри от нашите.
Нищо против спортове, в които сме „традиционно силни" като вдигане на тежести, борба и художествена гимнастика, но нека те да се развиват по модела на автомобилните спортове например, където, който иска да се занимава, си намира средства за това.
В условията на ограничен бюджет държавата трябва да насочва приоритетите оптимално, а не към „бутикови" спортове, развивани от единици. Да сте чували за силен сръбски щангист например? На бас, че в Сърбия и Хърватия не се чувстват ощетени от тази липса, а се гордеят с успехите на отборите си по хандбал и водна топка.
След като държавата дава, тя трябва да изисква и отчетност от съответните федерации (много от които са бездънни ями за потъване на пари), и то не отчитане на успехи на върха на пирамидата (ако има такава изобщо!), ами на това колко деца тренират. Предлагаме съвсем конкретно 25% от субсидирането на всяка федерация да бъде насочено към елитните й представители, а останалите 75% - към развитието на спорта сред подрастващите. Ако дадена организация се управлява добре и постиженията, което представя, са достатъчно атрактивни, тя ще бъде привлекателна и за частните спонсори.
Само така българският спорт ще изплува, но и това не е важното, а здравето на нацията и няма да се уморим да го повтаряме!
