Градът от естествен дом за зимуване на твореца („Лятото сме морски, зимата по шопски", както емблематично отбелязва Криско в епикурейския си химн „Идеал Petroff") сега е негов основен противник
В елегията на Жана Бергендорф „Самурай" градът, въпреки своята привидна оживеност („виждам светят улични светлини"; тафтологията е емблематична), вече се е превърнал във вместилище на информационна леност („градът заспива и не ражда новини").
Риторичните въпроси безспорно са водещи в творчеството на Ангел и Мойсей. След времевото блуждаене („кой ден станахме"), позиционната дезориентация („къде съм пак не знам" - „Тази снимка пази") и екзалтацията от неочакваното („знаеш ли кой видях?") сега себеусещането им ескалира в загубата на най-близкия (брата), когото враждебният град е погълнал („търся те из целия град").
В последната поема на Графа „Закъснявам, човек" образът на населеното място се явява фатален за личността, универсализмът на човешкото е ясно изразено в обръщението в заглавието
