Ако не сте ходили в Маркинш, не се упреквайте. Не е туристическа забележителност или дестинация като Карибите, Хавай или острови с екзотични гледки и имена. Напълно нормално да не сте чували дори за него.
Това е селце в Шотландия, част от областта Гленроутс, както се казва и градът наблизо. От него тръгват автобусите и влаковете. Маркинш няма такива, трябва да стигнете до Гленроутс, за да хванете транспорт за големите градове на Шотландия като Абърдийн, Единбург, Дънди. И Глазгоу. До там са 70 километра.
Автобусите на феновете в онази мразовита утрин тръгваха също от Гленроутс, а той си е на около 2 мили от Маркинш. Затова и осемте момчета крачат енергично, за да стигнат навреме и да се качат в тях. Януарският ден се очертава да е страшно вълнуващ за групата от малкото село, която отива да гледа големия мач в големия град. С тях има и двама възрастни, които ги водят.
Те са близки приятели, къщите на семействата им са на общо около 220-230 метра една от друга, ако ги съберем в някакъв въображаем правоъгълник. Познават се от съвсем малки. Всички са ученици, а най-малкият е на 13 години. Казва се Питър Ийстън. 13 е ужасно символично число за онзи ден.
Осемте момчета вървят заедно по широката улица Файф към Гренроутс и възбудено обсъждат какво предстои. Страхотен ден ще е... Петима са фенове на Рейнджърс, а трима - на Селтик. По един автобус с привърженици на двата тима от региона тръгва по обяд от Гленроутс.
Дербитата на Нова година са важна част от шотландския футболен календар. Всеки сезон Футболната лига прави всичко, за да има поне по един голям мач около 1 януари. А кой е по-голям от Селтик - Рейнджърс?
И това е прастара традиция. Тя е спазена и преди 50 години, когато на 2 януари 1971-ва Рейнджърс приема Селтик в студената вечер в Говън. Това е квартал на Глазгоу, който не е далеч от доковете и складовете около тях. Там и днес си е стадион "Айброкс", на който играе Рейнджърс.
Онзи мач остава паметен. За съжаление, не със случилото се на игрището. За него бързат осемте момчета от селцето Маркинш. Разделят се при автобусите и поемат с трепет към дербито.
Мачът не е някаква класика като игра. Но драмата е пълна - Селтик вкарва за 1:0 в 90-ата минута и изглежда, че ще спечели. Тълпи от 80-те хиляди по трибуните тръгват да напускат стадиона, разочаровани от гола. Това са феновете на Рейнджърс. За да чуят стотина секунди по-късно рев - Колин Стийн е изравнил.
На Стълбище №13 се случва ужасът.
В опит да се върнат по замръзналите стъпала, нагоре към трибуните, фенове са посрещнати от вълна - смесени в радост, опитващи си да си тръгнат и просто падащи на хлъзгавите трибуни хора. Настава ужас, като близо 45 минути хората са приклещени в тясното пространство на Стълбище №13.
Разказът на фотограф на вестник "Sunday People" е смразяващ. В онази вечер той се прибира до офиса, за да извади снимки от мача. Там обаче получава нареждане веднага да се върне към стадиона. Това, което заварва, не се изтрива от паметта на човек доживот.
"Мениджърът на Селтик Джок Стейн и този на Рейнджърс Уили Уодъл носиха заедно една носилка с тяло на нея. Не знаех дали човекът е жив или мъртъв. Теренът бе покрит с тела, някои от тях стенеха, но като цяло тишаната бе смразяваща. Полицаи и медицински лица сновяха, опитвайки да помогнат на всеки. Видях човек с огледалце, който го доближаваше до устните на лежащите.
"Мъртъв, мъртъв, мъртъв", казваше при някои от тях, а след него човек с бели дрехи го покриваше... Никога няма да забравя тази гледка. Направих снимки и в шест без 10 тръгнах обратно към офиса, за да спазя графика - 18 часа. Беше толкова тягостно, че не можех да кажа нищо на шефовете ми. Просто промълвих на главния редактор: Освободете цялата първа страница. Имах усещането, че тази вечер никога няма да свърши."
Загиналите са 66. Сред тях има деца. Много деца. На стадиона е пълно с деца. Като осемте от Маркинш, тръгнали заедно в проклетото утро на 2 януари за Глазгоу.
Шейн Фентън е на 17 години тогава. И е фен на Селтик. Това спасява живота му. Той и още двама - Питър Лий и Джо Мичъл, са на Западната трибуна при гостуващата агитка. После стигат до своя автобус и тръгват към дома. Не подозират за случилото се, тъй като то е станало в другия край на стадиона. Просто са видяли някакво струпване на хора, суматоха...
"Бяхме в страхотно настроение на отиване - разказва Шейн. - Бе точно след празниците, след новогодишния ден и родителите ни разрешиха да идем на мач без никакви опасения. Даже бяха щастливи от това. С нас имаше само двама възрастни - татко ми и този на Питър. Разделихме се на спирката, пошегувахме се за мача и ... никога повече не ги видях."
И петте момчета от Рейнджърс загиват на Стълбище №13. Дъглас Морисън е на 15 години и води групата в сектора. Мейсън Филип, Брайън Тод и Роналд Патън са на по 14. Питър Ийстън е на 13.
"Прибрахме се у дома бързо, около час след края на мача - спомня си Шейн, който днес е на 67 години и не гледа футбол дори по телевизията. - Вървяхме от Гленроутс и не подозирахме нищо. В Маркинш вече се бе разчуло, че нещо се е случило в сектора на Рейнджърс. След това дойде автобусът с техни запалянковци, но моите приятели ги нямаше. Помислихме си - ОК, в станалата суматоха, не са успели да стигнат за автобуса и са го изпуснали. Сигурно ще си дойдат с влака, който е по-късен".
Шейн и целият квартал са на улицата и чакат момчетата. Тръгват към гарата в Гленроутс, за да изчакат влака. Всъщност, от Глазгоу същата вечер пристигат два. В гъстата мъгла светлините им се виждат едва, когато наближават гарата.
"Седяхме там и чакахме. Влакът отвори врати, пътници слязоха, но... тях ги нямаше. Никога няма да забравя чувството. В този момент осъзнах, че те може и да са загинали. Вече бяхме чули, че има жертви. Все още не исках да го допусна, но вече го усещах."
В селцето следващите дни са ужасяващи.
Погребенията събират по улиците всички 2400 жители. Майката на Питър, най-малкият от загиналите, припада няколко пъти. Именно тя е убедила таткото Хари да пуснат хлапето на мача. Пътуването е уредено, пътищата са спокойни след нова година, а нали с тях има и двама съседи от приятелски семейства...?
"Никога няма да го преживея, животът ми свърши тогава - заяви в единственото си интервю на 30-ата годишнина от трагедията Гизела Ийстън. - Цялото село години наред не бе същото и не можеше да се отърси от кошмара."
Джо Мичъл си отиде през 2019-а от заболяване. Питър Мичъл живее далеч от Великобритания и никога не е говорил за случилото се преди половин век. Единствен Шейн Фентън още е наоколо - живее недалеч от Маркинш. От осемте тийнейджъри и двамата възрастни, които тръгнаха в онази сутрин по улица "Файф" към вълнуващото преживяване в Глазгоу, е останал реално само той.
Трагедията на "Айброкс" е една от най-големите травми на британския футбол. 18 години по-късно идва "Хилзбъро", по сходен сценарий, пак с фенове в капан, смазани и без изход.
Кени Далглиш е това, което свързва двете ужасни трагедии. На 2 януари 1971 г. той е резерва за Селтик. Дори не разбира много от случващото се, прибират го бързо към съблекалните след края. Но нощта е ужасна за него. Родителите му са от Рейнджърс, а баща му е там, недалеч от трагичното стълбище. Прибира се у дома много след полунощ, през което време синът му мисли за най-лошото...
През 1989-а Далглиш е мениджър на Ливърпул и гледа как 96 фенове загиват на оградата в началото на мача с Нотингам. Синът му Пол е там, в агитката на "червените". Кени отново изживява ужаса да не знае... Но отново има късмет. Макар да е трудно да говорим за такъв, когато ти се налага да живееш до края на дните си с двете най-ужасни футболни трагедии на Великобритания, станали пред очите ти.
Дните след мача са огромно изпитание за Уили Уодъл и Джок Стейн. Големият Джок предлага услугите си за всичко, с което може да помогне на вечния съперник. След като помага да се изнесат ранените, той остава на "Айброкс" до полунощ, асистирайки с каквото може. Два дни по-късно води тима на Селтик и на поклонението, като колите с телата на загиналите минават през целия град. В тези часове след трагедията, двата вечни и непримирими съперника нямат вражда.
"Дербито, което нямаше значение", заключава в. "Daily Record" в деня на погребенията.
Легендата на Рейнджърс Колин Стийн е в депресия. Седмици наред не иска да играе, влиза в болница заради отказ да се храни и състоянието му никак не е добро. Той се укорява, че неговият гол е предизвикал трагедията - косвено. Сънува кошмари, когато изобщо спи. Получава хиляди писма, като има и от фенове на Селтик. Всички са окуражаващи, позитивни и го подкрепят.Разследванията доказват след няколко месеца, че Стийн няма за какво да има угризения. Секторът и без това е бил препълнен, а когато масово хората си тръгват по замръзналите и заледени стъпала, ситуацията става изключително опасна. Основната пряка причина е, че десетина привърженици са паднали в долната част на стълбището и се превръщат в "тапа", която спира напиращото море. А тези отзад не виждат и продължават да опитват да излязат, притискайки и падналите, и тези, които са по средата. Ужасно нелепо, немислимо и абсурдно. Но и смъртоносно.
Рейнджърс веднага след погребенията започва да реализира идеята за промяна на арената си. "Айброкс" се променя изцяло, за да стане модерен и сравнително безопасен стадион. Копира се архитектурния план на "Вестваленщадион" в Дортмунд, поне във вътрешността на арената. Клубът плаща и 26 хиляди лири обезщетение на семействата на загиналите. Не че на някой му е важен този факт тогава.
И на 40-ата годишнина от трагедията през 2011-а, и на 50-ата през тази година, точно на 2 януари Рейнджърс бе домакин на Селтик. Почитта в този ден е огромна и най-ужасната омраза и разделение в световния футбол остава настрана. Споменът за Стълбище №13 не избледнява, а осемте момчета от Маркинш остават символа на онзи кошмар.
Тръгнаха осем. Петима не се завърнаха.
