След месеци на намеци, интриги и спекулации Росен Плевнелиев потвърди едно по-скоро очаквано, отколкото ненадейно решение: първият му президентски мандат ще бъде и последен (засега).
Плевнелиев си отива, за да създаде прецедент в историята на "Дондуков" 2. За близо 30 години история на демокрацията в България нямаше държавен глава, който да не направи опит за втори мандат.
Каквито и да са истинските причини зад многозначителните "лични мотиви" (от "и без това нямаше шансове" до "отказаха го с натиск"), можем да приемем за сигурно, че догодина в президентството ще има нов "господар". Ако в българската политика сме свикнали всяко решение да е предпоследно, то в случая можете да смятате този въпрос за приключен.
До края на мандата му остават 8 месеца и за оценка е твърде рано, но можем да скицираме общата картина от четирите години досега.
Макар и издигнат от ГЕРБ, Росен Плевнелиев е първият държавен глава, който не влезе в президентството като партиен функционер. Което е нож с две остриета.
Успя сравнително лесно да се отърси от партийната сянка (но не и от приятелската), което му донесе допълнителна доза недоверие от ръководствата на всички партии и дори от обикновените партийни симпатизанти.
Ако Петър Стоянов и Георги Първанов бяха атакувани или от ляво, или от дясно, Плевнелиев получаваше удари отвсякъде - без изключение. Дори от партията, чийто кандидат беше. И най-вече от собствения си вицепрезидент.
В ситуация на перманентни вътрешни и геополитически кризи, Плевнелиев се опита да запази и личния си авторитет, и този на институцията. Във всеки случай - направи всичко в правомощията си, за да може страната да продължи проевропейския и пронатовския си път.
Разбира се, дълго ще помним за гафа с картинката от Колорадо, прераждането му като "ирландска пастирка" и обърканата му история за тапетния митинг навръх 10 ноември, но ги приемаме като грешка на растежа.
Плевнелиев ще остане в историята както с колебливата си позиция по обвързването на България с "Южен поток", така и с непростимата си наивност, заради която проспа явните сигнали за превземането на службите за сигурност от ДПС през 2013 г.
Вместо да наложи вето на "реформата" на Бисеров и Миков, той допусна загубата на критично важни правомощия от президентската институция - отнемането на контрола върху назначенията в МВР и ДАНС. Истинска политическа грешка - не само заради триумфа на Пеевски, но и заради факта, че това мълчаливо съгласие дебалансира изпълнителната власт.
Уви, Плевнелиев ще остане в историята и като човекът, заради когото портретът на Георги Близнашки ще виси завинаги в Министерски съвет, за да напомня за абсурдното безвремие през 2014 г.
В завещанието му е също сравнително успешният референдум за електронното гласуване и сравнително осакатената съдебна реформа - един мандат не стигна за разгръщане на политиките, с които Плевнелиев се ангажира лично.
Остана и цяла банка номенклатура - от правосъдния министър Екатерина Захариева, през женското царство в СЕМ с Мария Стоянова и Бетина Жотева, до номинациите за ключови дипломатически постове - от Хага, през Рим - до Вашингтон.
Факт е, че съществува пълен дисонанс между големите очаквания, идващи от мажоритарния избор на президента, и сравнително ограничената му власт по конституция. Това може би е най-трудното препятствие за всеки, който пожелае да управлява "Дондуков" 2.
Факт е и че самият Плевнелиев беше подложен на 5-годишна брутална атака, която нямаше нищо общо с честната политическа игра. Спомнете си, че дори прокуратурата на Цацаров се захвана да го "респектира" с преписки в нарушение на конституцията (по сигнал на Бареков).
В края на краищата - Росен Плевнелиев е изключението, което потвърждава правилото: човекът, който жертва комфорта на успешната си кариера, за да влезе в политиката, сега излиза от властта с открито лице.
Такива хора, за които държавното управление е съзнателен избор, а не разклонение на семейния бизнес, са необходими повече от всякога. И колкото по-малко са, толкова по-трудно успяваме да ги оценим, когато се появят.