Хорър писателят Хауърд Лъвкрафт създава същество, оставило белег на неописуем ужас в попкултурното измерение. През 1928 г. в американското списание "Weird Tales" се появява разказа на Лъвкрафт "Зовът на Ктхулу". В него за пръв път е споменато гигантското чудовище, най-великото в пантеона от космически същества, измислен от автора.
Визуално в Ктхулу се преплитат елементи от дракон, октопод и обичайната двукрака форма на човешко тяло. От лицето му под формата на своеобразна брада се спускат отвратителни пипала, тялото му е покрито с люспи, а ръцете и краката му завършват с дълги нокти. Ктхулу "спи" в дълбините на Тихия океан, но дори в тази си форма успява да всява ужас в душите на човечеството. Същевременно според творбите на Лъвкрафт на различни места по света на него му се кланят като на божество.
Концепцията за това мистериозно създание, което притежава невъобразими сили, вдъхновява читатели на Лъвкрафт по целия свят и намира място под различни форми в тяхното творчество - от създателите на South Park, през няколко гейм студия до бандата Metallica.
През 1818 г. се появява роман, първоначално публикуван анонимно, с името "Франкенщайн или новият Прометей". В него се разказва за млад швейцарски учен - Виктор Франкенщайн, който чрез експерименти успява да създаде живо човешко същество чрез мъртва материя. Експеримент, който не води до добри резултати.
По-късно става ясно, че историята за човека, който си играе на бог, е написана от младата англичанка Мери Шели. В следващите два века творението й оживява неколкократно на екран, а екранизациите го правят част и от попкултурата - филмът от 1931-а с Борис Карлоф налага характерната за чудовището визия, звуци и дори походка.
С времето името "Франкенщайн" започва все по-често да се използва и за самото чудовище, макар това всъщност да е фамилията на неговия създател.
Готическият хорър роман на Брам Стокър "Дракула" се появява през 1897 г. и полага основите на бъдещето изкривяване на представата за това що е вампир. Граф Дракула е немъртъв кръвпиец на няколко столетия. Обитава своя замък в Карпатите и, противно на очакванията, няма отблъскващ вид, а пленяващата аура на изтънчен аристократ. Според историята му в младостта си той постига успехи във военната кампания срещу турците край река Дунав, преди най-накрая да бъде убит. Но това не е краят - Дракула се връща от гроба като кръвосмучещ вампир, който може да приема формите на различни животни, а в романа плановете му го замесват с хора, които в крайна сметка ще се окажат истинската му гибел.
Дракула става основата на западния архетип за вампир, а за мнозина името на персонажа е синоним на хранещите се с кръв същества на нощта. Според някои изследователи отделни елементи от образа на едноименния герой са базирани на влашкия владетел Влад III Цепеш. Макар подобна връзка да не е доказана, тя става основа на преплитане на историята с фикцията и погрешните асоциации на историческата личност с измисления герой на Стокър.
Но така става, когато за столетие популярността на вампира расте непрекъснато, благодарение на появата му в множество на брой филмови и телевизионни адаптации.
Темата за лошата половина във всеки от нас придобива свое собствено лице в новелата на Робърт Луис Стивънсън от 1886-а "Странният случай на д-р Джекил и мистър Хайд". Тя разказва за д-р Хенри Джекил, който години наред се опитва да се пребори със злото в себе си, които не прилягат на човек от неговия сан. За да се пребори с това зло в себе си, той разработва специален серум, който обаче не сработва по очаквания начин. Джекил се трансформира в Хайд - чудовищно създание, което безсрамно се поддава на най-низшите си нужди, склонно е към насилие и не изпитва жал или угризения.
Джекил и Хайд олицетворяват двойнствеността в човешката природата и злото, което се крие дори в най-добрите от нас. Може би заради това персонажът сякаш не остарява - той също е екранизиран многократно с различни интерпретации. Творбата на Стивънсън и нейните адаптации вдъхновяват и комиксови творци, което води до създаването на Хълк (отново учен, който е подложен на експеримент и наяве излиза неговата мрачна половина) и Two-Face (злодей от комиксите за Батман, който страда от раздвоение на личността).
Кралят на хоръра Стивън Кинг се опира на страха на някои хора от клоуни, за да създаде едно от по-скорошните, наистина успешни книжни чудовища. През 1986 г. за пръв път е публикуван романът "То", в който "Пениуайз Танцуващият клоун" тероризира децата в градче в Мейн на всеки 27 години. Чудовището всъщност се оказва същество от пространство между нашата Вселена и друго измерение. То напада децата като приема формата на онова нещо, което би уплашило най-много конкретната му жертва.
Макар страхът от клоуни да съществува отдавна и да е намирал и преди място в литературата, Кинг създава съвременният образ на страшния клоун зад чиито грим се крие мистериозно и опасно същество. Първата екранизация на филма с Тим Къри в главната роля вероятно е причина още много хора вече да гледат с лошо око на клоуните, а през 2017-а новият "То" отново донесе на зрителите тръпки от детските им спомени за това как са сядали в скута на Роналд Макдоналд.
Трудно е да създадеш цяла раса от измислени, чудовищни същества, но когато си Дж.Р.Р.Толкин всичко е възможно. Едно от постиженията му, които често се забравят, е измислянето на т.нар. орки за романа "Властелинът на пръстените". В неговата версия те са отблъскващо изглеждащи, мръсни и агресивни същества, които служат на зла сила (Моргот, Саурон, Саруман) и нямат против месото във вечерята им да идва от представител на някоя друга раса - човек, елф, джудже или дори друг орк.
Създаването на орките има сериозно отражение в две индустрии - тази на настолните и тази на компютърните игри. Сред най-успешните примери за игри, в които вариации на орките се появяват, са Warcraft, Dungeons and Dragons и Warhammer. Освен това съществата стават една от най-често срещаните раси във фентъзи жанра като цяло.
Няма значение за каква аудитория са написани книгите на Дж.К.Роулинг за младия магьосник Хари Потър - едно нещо, което писателката прави успешно е да създаде чудовища, които да уплашат читатели и зрители. При това вдъхновена от собствената си депресия.
Става дума за дименторите - приличащи на призраци същества, които се хранят с щастието на хората около себе си като по този начин ги тласкат към депресия и отчаяние. Някога са били пазачи на затвора Азкабан преди да последват Волдемор. Най-страховитото им умение е възможността да изсмукат душата на човек, оставяйки го във вегетативно състояние.
Екранизациите на книгите прехвърлиха дименторите и на големия екран, като същевременно им дадоха умението и да летят. Сравненията с назгулите от творчеството на Толкин донякъде са основателни, но способността им да отнемат души ги прави някак по-ефективни от покварените носители на пръстени.
И докато Кинг се заиграва със страха на някои хора от клоуни, за да го прехвърли на милиони други, сър Артър Конън Дойл тръгва в една много по-стара насока - страхът от кучета. "Баскервилското куче" е третият роман за детектива Шерлок Холмс. Историята от 1902 г. разказва за град в английската провинция и опит за убийство, уж извършен от гигантска, демонична хрътка. По-късно обаче се оказва, че става дума за най-обикновено куче, което като част от зъл план е било маскирано с боя, за да придобие по-страховит вид.
Дойл изгражда историята си върху различни английски легенди, а впоследствие Баскервилското куче се превръща в символ за страховитите кучета, които не влизат в графата "най-добър приятел на човека". Предизвиканата от страха от хрътката смърт на сър Чарлз Баскервил дори води до създаването на термина "ефектът Баскервил". Става дума за отхвърлената впоследствие идея, че суеверните хора умират по-често от сърдечен удар в дни, които са считани за такива с лош късмет, заради стреса, който вярванията им им носят.
