Има много неща, които може би си мислите, че знаете за Камен Алипиев-Кедъра, като например, че коментира и говори за спорт по БНТ от близо 30 години. Но има и много, които не знаете. Може би, защото, както казва Артър Конън Дойл: „Няма по-голяма измама от очевидния факт". Двамата си организираме неделен следобед с новия Hyundai Tucson, с който да обиколим любимите му места.
Камен Алипиев е забавен, широко скроен човек, с характер на „Карлсон, който живее на покрива", побран в ръст от 1.87 см. Той е улегнал, не обича клишета, но обича онова, което прави и обича да говори. Взимайки го от турнето на „Кутията" нашата първа спирка, разбира се, е БНТ. Защото тази година той заковава точно 30 години откакто работи там. Разказва ми за първия си опит в телевизията, като асистент-режисьор и за човека, който го е научил на много важни неща - „Найчо Токин, който беше режисьор и беше висок 160-165 см, винаги казваше: „Един режисьор е толкова голям, колкото голям е асистента му. Кедър стани!" Така че редно е първо да започнем от дългата афера с Българската национална телевизия.
Как започна всичко с телевизията?
Всичко започна още преди да тръгна на училище. Баща ми Цветан Алипиев е един от тримата основатели на спортната редакция в Българската телевизия. Той, Димитър Джаров и Кирил Писарски, бащата на Пепи Писарски от „Атлас", който е и автор на играта „Бързи, смели, сръчни", са тримата първи спортни журналисти там. И аз започнах да ходя в телевизията преди да отида на училище. Включително имам и комични ситуации, като бащата на Методи Манченко, който (Методи, бел.р) ми е шеф от близо 16 години, ме е бъркал в коридора със сина си. Явно ми е хвърлен пъпът там. Майка ми също работеше в телевизията. А аз започнах точно преди 30 години, през февруари 1987 година, тогава се бях уволнил от казармата, беше ясно, че от мен добър баскетболист няма да стане и така...
Започваме разходката от Сан Стефано, разбира се.
Играел си баскетбол?
Да. Бях в спортната рота на „Левски" между `84-та и `86-та година, не ме взеха в мъжкия отбор на Левски, където конкуренцията беше много голяма и аз разбрах, че няма да стане. Даже бях готов втората година да се озова в някое редовно поделение от системата на МВР, нали школата на „Левски" беше там. Тогава ми подаде ръка един от моите треньори. Единственият човек, който на практика видя нещо в мен, се казва Иван Гогов. И до ден днешен е треньор и мой много добър приятел. И той, когато видя нещо в мен беше късно, нямаше какво вече да се развива, защото на 18-19 години е много трудно да се променят навици. Играех баскетбол много дълго време за удоволствие, но разбрах, че няма да стане баскетболист от мене.
И стана журналист?
Не, не станах журналист. Започнах да работя като асистент-режисьор - научих много уроци тогава. През 1992-ра ме съкратиха. Изкарах едно жестоко лято и след това се върнах, когато Сашо Диков направи конкурс за спортни журналисти в Ефир 2. Вече бях направил един-два материала за него, имах малко публикации и някакво огънче гореше в мен. Същевременно моят, трудно е да кажеш най-добър приятел, но човекът, с когото сме заедно от 1 клас и в момента е един от известните български писатели - Иво Иванов - всички са чели „Кривата на щастието", „Отвъд играта", двамата имаме огромно влияние един върху друг - завърши ВИФ (сегашното НСА - бел. ред.) и в края на 92-ра замина за Америка да следва и си остана там. Но той ми пращаше американски баскетболни и изобщо спортни списания. И мен това ме запали.
Така направих един материал за най-богатите спортисти, бях паднал с едно колело и бях с гипс. Седнах и го написах. На Диков му хареса. И се явих на този конкурс. Той е историческо събитие в света на спортната журналистика. Не, защото аз попаднах чрез него в спортната редакция, а защото там вече работеха Крум Савов, Тони Рапонска и много други. Всички се явихме на тоя конкурс, на него се яви и Борис Касабов, който продължава да бъде един от най-добрите футболни коментатори, Андро Аспарухов, Георги Попвасилев... Всички хора, които се явиха тогава, станаха имена, много сериозни имена. И така тръгнаха нещата, завъртяха се... Макар че да ти кажа честно и с това ще завърша този етап, мен ме е срам да ме наричат журналист. Не знам дали читателите го разбират. Но изключително деформираната медийна среда, в която живеем и в която доминират риалити формати с хора, които искат да се снимат някъде, за да станат известни, на фона на хора, които са склонни да правят зверски компромиси със себе си, точно в нашия занаят, някак си е нелепо да те наричат журналист.
Ако трябва да си избереш любим спорт, нали знаеш как хората си имат любим жанр в киното. Кой е твоят любим жанр в спорта?
Баскетбол, естествено - баскетболът е рок енд рол, баскетболът е красота. Баскетболът е изключително динамичен. Има много грациозни, красиви движения. Само си спомнете как изглежда Майкъл Джордан. Няма друг спортист до този момент в историята на световния спорт, който да е толкова елегантен, грациозен и да се чувства така добре във въздуха. Баскетболът е първо - много динамичен, второ, много контактен спорт. Има много единоборства, но също така има и много отборна игра. Адски много тактика. Просто това е спорт, в който се влюбих от пръв поглед. И освен това почти целият ми живот е свързан и минава покрай баскетбола.
Иво играеше баскетбол в ЦСКА, аз в Левски, бяхме в едно училище. Ние бяхме първите хора, които класираха нашия ученически отбор на 133-то училище на градско първенство по баскетбол. Тити Папазов, човекът, с когото сме като братя вече толкова много години, адски много хора други... Много приятелства от по-ранните ми години, преди да отида в телевизията, когато бях само Кедъра, защото аз съм Кедъра от 7-ми клас, и когато никой не ми знаеше името, са свързани с хора от баскетбола.
Денят, в който се срещаме с Кедъра е и денят, в който той пътува от Велико Търново за София, а поводът е първото турне на „Пощенска кутия за приказки" - проект, на който той е силно посветен. „Бяхме в Шумен и Велико Търново, като част от най-голямото турне правено някога от „Пощенска кутия за приказки". За първи път бяхме и на двете места и аз осъзнах какво "чудовище" сме създали."
„Просто Кутията е нещо жестоко!", казва Кедъра, когато от улица „Сан Стефано" 29, потегляме към НДК, където в подлеза се намира лобито на втората страст на Алипиев - „Пощенска кутия за приказки". „Това са разкази, които се пишат от много млади, много готини хора, някои от тях дори не са писатели, но някои като Никола Крумов и Митко Калбуров се превръщат в явления." Той споменава и още и любимия му Яни Димитров, който „в началото те разсмива, а после те разплаква", Жоро Иванов, Йоана Мирчева... "
Идеята на Кутията е, че различни известни или не толкова известни хора четат пред публика техните произведения. Както казва Кедъра за себе си аз съм „абониран до живот за четене там."
Разкажи ми за „Пощенска кутия за приказки"
С „Пощенската кутия за приказки" нещата станаха супер интересно, защото нашето запознанство с Гери Турийска беше със скандал. Първият път, когато се запознахме, се събрахме и се скарахме. Оттам нататък обаче Гергана пое инициативата и ми каза: „Знаеш ли, че аз правя „Пощенска кутия за приказки", това беше преди 4-5 години - Искаш ли да дойдеш да четеш." И аз си казах: „Какво!? Какво е това?" И тя ми вика: „Хора пишат истории и ние ги четем." Аз си представих себе си в тази роля и ми беше много неудобно. Защото това е повече актьорска работа, а аз съм спортен журналист. Навих се обаче и отидох. Попадам в Sofia Live Club, получил съм преди 2-3 дни текста, темата е „Градски легенди", разказът е от Стефка Килиманджаро, всъщност Йоана Мирчева, и започва с изречението: „В големия град не си никой, ако нямаш готин прякор." Ми, аз съм Кедъра от `79 година. Естествено, че това беше моят разказ. Супер много ми хареса, спечелихме наградата от спонсора. Оттам тръгна приятелството ми с Йоана, страхотните ми взаимоотношения с Гери и става, както на автомобилния състезател, все едно му е влязъл бензин в кръвта. Нали така се казва? И така се зарибих, че сега като не ме поканят, се сърдя на Гергана.
Кажи ми за другите ти страсти...
Музиката. Тя е същото като телевизията. Баща ми, Бог да го прости, беше страшен почитател на класическата музика. Свиреше на китара, имахме три китари вкъщи и двамата идиоти с брат ми, така и не се научихме. Той ни е водил на концерт, тогава на Ленинградската филхармония, сега Санкт Петербургската, и свири Шостакович и ние сме на 4 и 6 години, и заспиваме в залата. Но сме израснали в зала „България", на джаз срещите в зала „Универсиада". А отделно в училище и в махалата, се зароди любовта към рок енд рола. И от моя съученик Робърт, той имаше достъп до плочи, получавах плочи за рождените си дни. Една от първите, която някога сме слушали, беше в апартамента на бабата на Иво Иванов - Physical Graffiti на Led Zeppelin, която беше нещо феноменално. Това е музиката, с която сме израснали. Pink Floyd, Led Zeppelin, като Zeppelin беше най-най-най-любимата група дълго време, знаем всичко за тях, винаги сме били малко резервирани към Deep Purple, но щом е рок енд рол, винаги е yes!, Genesis, всякакви неща. Като аз самият съм фен на Simon and Garfunkel, Bee Gees. Ние с Иво в училище, се наричахме „Соколи", покрай едни баскетболисти на Левски, те се наричаха „Соколетата" и на мен много ми хареса. И Иво измисли принципите на Соколизма и един от най-важните е, че: „Всеки истински Сокол играе баскетбол, слуша рок енд рол и пие алкохол."
Кое е важното за теб?
Важното е всеки ден да откриваш някакви нови светове. Дали ще е на виното, на киното, на музиката, на театъра. Не можеш да се затваряш в рамките на нещо. Не може да се капсулираш в един твой свят и тези рамки не трябва да съществуват. И същото е за книгите и същото е за киното.
Кажи ми за киното... Какво обичаш да гледаш?
Всичко. Напоследък сериали, защото това е новото киното.
Кой ти е любимият нов сериал? Последният, който като го видя и си каза: Уау!
Последният, за който си казах така беше, те са два, това са Taboo, който е брутален, но е супер интересен и изследва някакви супер мрачни кътчета на душата, и „Младият Папа", който е просто класика и е сниман по невероятен начин.
Какво четеш?
В момента чета пет книги едновременно. Чета две спортни - биографията на Майкъл Джордан, и „Федеграфика", посветена на Роджър Федерер. Чета „Бивши хора" на Вили Лилков и Христо Христов, защото всички тези неща ме интересуват и смятам, че има много неща, които не са казани за годините след 9 септември. Същевременно чета книгата на Васил Пармаков, издадена от „Пощенска кутия за приказки". И чакай да се сетя коя е петата... Тя е книга, в която и аз имам един разказ. Казва се „Бащите не си отиват", много интересна идея. Има много хора в този сборник, хора като Мария Касимова, Шошо Коцев, Марин Бодаков, Манол Пейков... сега няма да мога да изброя всички 24 имена. Те са написали по един разказ за бащите си. И аз, барабар Петко с мъжете, имам вътре разказ. Моят е посветен на баща ми. Всички казват, че ми се е получил, но аз не съм сигурен. Цедих го 6 месеца. Мислих го, мислих го и накрая Невена (Невена Дишлиева-Кръстева - съставител и редактор - бел. ред.) ми се обади и ми каза: „В четвъртък е последният срок, ще напишеш ли нещо?" и аз: „Ако в четвъртък имаш разказ, значи съм написал." И седнах и го написах за половин час в редакцията.
Откога обичаш да четеш?
Започнах да чета, ненавършил 5 години. Първата книга, която прочетох е „Пипи Дългото чорапче" и това явно ми се е отразило. Така че, Астрид Линдгрен, благодаря ти много. Не мога да мина без „Пътеводител на галактическия стопаджия", обичам много неща... Просто трябва да трупаш. Ще завърша с една история, която съм я разказвал вече, но е много красива. Баща ми е вече силна фигура в спортната редакция на телевизията и идва на работа Вера Маринова. Двамата си говорят винаги в учтива форма и тя го пита един ден: „Какво му трябва на човек, за да бъде добър спортен коментатор?" и той й казал: „Ми, ето тука (сочи към сърцето си) трябва да имаш кладенец."
