Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Докога ще пълним футбола с чужденци от кол и въже?

Тези работи не стават с декрет, друго е нужно – наличие на президенти и селекционери, които желаят да работят с български футболисти Снимка: LAP.bg
Тези работи не стават с декрет, друго е нужно – наличие на президенти и селекционери, които желаят да работят с български футболисти

Три отбора, които могат да ни бъдат ориентир, влязоха в групите на Шампионската лига с предимно свои играчи

Тази седмица Шампионската лига роди чисто българска новина, макар да нямаме отбор и играчи в нея. С деветима чехи в състава Славия Прага влезе в групите на турнира. С шестима хървати го стори Динамо Загреб. С петима го направи Цървена звезда, като не броим Милан Борян. В същото време Лудогорец е в Лига Европа с четирима българи, двама от които – Вандерсон и Марселиньо.

Официалната версия у нас, поради която непрекъснато се вземат чужденци от кол и въже, гласи, че родните футболисти не стават за голям фубол. Но тимове, не много далеч от нашата черга, влязоха в групите на Лигата с почти изцяло свои. Новината е, че може да се влезе. Не автоматично, разбира се, но може – с работа, каквато очевидно вършат сърби, хървати и чехи.

Има още интересни специфики около националностите в трите клуба. Треньорите им не са чужденци. Част от гастербайтерите на Динамо и Звезда са от околните бивши югославни републики, също като Борян са с родни корени. На „Мала Маракана“ играе и Марко Марин, германец по паспорт, роден в Босна и Херцеговина. Но друго е по-интересно при 30-годишният Марин – той е бивш футболист на Вердер, Севиля, Фиорентина, това са само част от отборите във впечатляващата му визитка. Край него е Хосе Каняс, с опит от седем сезона в Примера и три в Гърция. В Динамо се подвизава „швейцарецът” Марио Гавранович, който има над 20 мача за страната, чийто паспорт носи.

Казано накратко, не всички чужденци са чужденци, а някои от истинските притежават голям опит в региона – нямат нужда от адаптация. Най-важното, че всички те не са пълнеж, не спъват развитието на родните играчи, а ги теглят напред – ето това е моделът, който отсъства в България.

Сравнете всичко това с Джеферсон в ЦСКА, оня вратар от четвърта бразилска дивизия и другия пред него от трета френска… Или „звездата” на Левски Насиру Мохамед, бижу на ФК Рейнбоу (Гана) и Хакен (Швеция). Сравнете собствените играчи на Зведа, Динамо и Славия с общо десетимата българи, които влизат като титуляри в ЦСКА, Левски и Лудогорец. Клубът от Разград е извинен, защото не разполага с традиции, школа (поне до скоро), няма и толкова деца в града, които да ритат… Той купува безспорно качествени играчи и безспорно постига успехи - значи стратегията му е правилна. Но старите ни грандове нямат извинение. Какви точно триумфи регистрираха през всичките тези години, в които купуваха второразрядни футболисти на килограм и замразиха собственото производство? Никакви.

Всъщност, като изключим Лудогорец, най-големият ни европейски клубен успех през последните 30 години е на Левски – когато притежаваше малко, но качествени „пришълци” (Бардон, Пажин, Ричард…). Те не запълваха бройката, а увеличаваха класата на тима.

Цялата тази тема е със сложни исторически натрупвания. Известна е класата на хърватските футболисти по принцип. Югославия, която до преди три десетилетия обединяваше Сърбия, Хърватия и още пет днешни държави, е два пъти четвърта в света и два пъти втора в Европа. Чехословакия (Чехия и Словакия) – два пъти световен вицешампион и два пъти европейски първенец. Отделно, Чехия има второ място на еврофинали. Тоест това са страни с много по-големи успехи от нашите, школите им раждаха играчи още във времето, когато ние се борехме за първа победа на световно първенство…

И все пак България също бе четвърта на планетата. Някъде през 90-те се бяхме изравнили. Днешното ни състояние показва колко много след изкачването сме се спуснали надолу. И все пак, независимо от завоите на историята, Хърватия, Сърбия и Чехия могат да ни бъдат ориентир днес. Те не са Испания, Германия и Франция нито във футбола, нито в икономиката. Не са държави, които демографски обират „материал” от Втория и Третия свят, пълнейки школите си с най-добрия от него. Щом те пробиват с преобладаващо свои футболисти, значи и ние можем.

Всичко това се осъзнава вече дори от хора по държавните върхове, на които не им е работа да се месят във футбола. В четвъртък финансовият министър Владислав Горанов заяви, че е добре клубовете да сложат лимит върху чужденците (и заплатите на всички играчи). Тези работи не стават с декрет, друго е нужно – наличие на президенти и селекционери, които желаят да работят с български футболисти. Нужна е и публика, готова да изчака младите да пораснат. Трябва и време, в което са трупат грешки и се помъдрява от опит. Пари също са нужни, за наистина качествени чужденци покрай българите. Инвестиции в школите и обучение на треньори още трябва.

Задължително следва да секне алъш-вериша в школите (таткото спонсорира – малкият играе). Много неща трябват, би било чудо, ако се сбъднат.

Но България няма друг избор, иначе скоро Ватиканът ще бие националния ни отбор. Може пък някой ден да започне оттласкване от дъното, защо не? Ето, в Разград дойде Домусчиев и реши да пръска пари. Доста години ги пръска – направи отбор. Ако се появи друг като него, но реши да пръска за българи, може един ден да се събудим в по-добър свят.

Най-четените