Преди 10-ина дни тийнейджър беше убит в най-големия парк в София - на обяд, посред бял ден. Звучи като престъпление, което не би трябвало да е трудно за разкриване. Все пак животът на един младеж едва ли е пъстър като този на Емил Кюлев, Илия Павлов, Крушата, Клюна, Поли Пантев, Димата Руснака, Жоро Илиев и други печално известни покойници. А и убийството не е на остров Аруба, а в опасаната с камери столица, близо до оживен булевард, до метростанция, до Националното радио, до университетски факултети ... там където (и когато) майки бутат колички с деца.
10 дни след печалния ден единственото, с което МВР дава вид да разполага, е неясен видеозапис на предполагаем извършител / свидетел / случаен минувач с подозрително поведение. Същевременно в медиите се вихрят всевъзможни теории за "убиеца" и мотивите му, а министерството изглежда пробито като градинска лейка.
При разкриването на подобни престъпления бързината е най-важният фактор. Да търсиш съдействие от обществото с десетдневен "толеранс" към беглеца от закона, не звучи никак ефективно. При най-добро желание от гражданите едва ли някой може да помогне, следа като досега не го е направил. За десет дни всеки среден тарикат може да прекъсне следите си, като драсне през границата.
Извън мъгливите медийни спекулации и изнасянето на сламки от следствието, дори мотивите за престъплението останаха неясни.
Стана ясно само, че „криминалистите дават всичко от себе си" (по думите на директора на „Национална полиция" Христо Терзийски).
Ако това е „всичко", картината изглежда обезпокоителна. Възможно е полицията наистина да работи на максимални обороти, да работи според уменията и знанията на целия си апарат, да прави всичко по правилата.
Сигналът към обществото обаче е, че може, без ясен мотив, момче да бъде убито в центъра на София, а полицията да не успява да се справи със случая. Няма как да е друго - полицаите у нас говорят основно за заплати и пенсии, а единственото по-активно движение, което сме виждали, е когато трябва да правят стачки.
