Изминаха десет години от момента, в който Димитър Бербатов пристигна на „Уайт Харт Лейн“. Юбилей, който няма как да не бъде почетен, защото периодът на българския футболист при „шпорите“ оказа огромно влияние на клуба – както в положителен план, така и в отрицателен.
Нападателят обаче винаги е бил такъв – еднакво обичан и мразен. Той е и сред малкото хора, които могат да те накарат да повярваш в невъзможното, било то на клубно или национално ниво, а после да те разочароват без капчица съчувствие.
От онзи тип играчи, които в един мач карат феновете да настръхнат, наслаждавайки се на велик момент, а в следващия да могат да гледат как и най-верните им почитатели умират, без да изпитат жал към тях.
Димитър можеше да танцува между най-елитните защитници в Европа толкова добре, колкото и да „изчезва“ от терена срещу средняци във Висшата лига. Той беше любов и омраза, идол и антигерой, гордост и срам. Но остави наследство.
Всичко започна с 10.9 млн. паунда, които английският отбор плати на Байер Леверкузен. Това бе началото на революцията в Тотнъм, която продължава и днес. Единственото нещо, което хората по трибуните на „Уайт Харт Лейн“ знаеха за Бербатов, бе онова уникално отиграване срещу Рома през 2004-а.
Точно 10 секунди бяха нужни на всички фенове на „шпорите“ да се привържат към новото попълнение:
Нека не забравяме, че онзи Тотнъм нямаше нищо общо с този сега. Сега тимът се стреми към топ 4, а тогава се задоволяваше на класиране в средата на таблицата. И ако на Евро 2016 гръбнакът на английския национален отбор бе от футболисти на „шпорите“, то преди десетилетие лондончани предимно пазаруваха недоказани чуждестранни играчи.
Мартин Йол даде блясък и донесе нещо различно в лицето на Берба. Адаптирането на българина беше постепенно и се случи благодарение на мачовете за Купата на УЕФА. С времето той се наложи и се превърна в сивия кардинал на отбора. Нямаше и как, защото беше в пъти по-талантлив от всички останали.
Можеше да си позволи да бъде примадона, да е арогантен и често пъти неразбран, но всички се съобразяваха с него, толкова влиятелен беше.
Най-голямата атракция пък бе партньорството му с Роби Кийн. Тандем, който бе съставен от компоненти с различен стил на игра, различно поведение и мислене, но се допълваха взаимно. И така отключиха един у друг най-доброто, на което са способни.
Ирландецът беше като куче, което обожава стопанина си умира за него. А когато собственикът му се появи, се хвърля на врата му. 10-ката се раздаваше и влагаше и последната си капчица енергия на терена. А след края на двубоя си тръгваше кален, потен и с болки по цялото тяло.
Бербатов обаче беше замесен от друго тесто. Той приличаше на котка, която виждайки, че стопанинът й се прибира, просто го поглежда, а често пъти дори не му обръща внимание. 9-ката отказваше да полага излишни усиля, работеше на бавни обороти, но така създаваше и шедьоври. А химията в атаката плашеше фаворитите за титлата в Англия.
Митко беше незаменим и стана голмайстор на Тотнъм и в двата си сезона, прекарани в Северен Лондон. Маниерът му на игра и увереността му всяваха пълно спокойствие у мениджъра.
Обещанията за бъдещето бяха налице. „Шпорите“ си имаха свой стил – да, със слабости в отбрана, но доставяха удоволствие, когато човек ги гледа. Купата на Лигата, за която Тотнъм мина през Арсенал, а после и през Челси на финала, пък донесе дългоочаквания трофей във витрината на отбора.
Бербатов се превърна в символ на промяната, в идол и любимец на публиката. Плановете на българина обаче бяха съвсем различни. Той приличаше на човек, който всяка вечер играе шах срещу себе си, мислейки как да порази врага. А врагът вече беше в бяло.
Димитър знаеше, че ще разбие сърцето на отбора, който повярва в него, но не можеше да избяга от природата си. Вече гледаше напред и мечтаеше за Манчестър Юнайтед.
С трансфера му дойде и краят на една ера, защото си тръгна и Роби Кийн. Дарън Бент и Роман Павлюченко не се допълваха, нямаха нужната класа и най-вече онази тайна съставка, която правеше всичко да изглежда като магия.
Митко си тръгна в края на лятото, когато не можеше да бъде заменен, когато най-много болеше. А головете, които вкара с екипа на Тотнъм, нямат аналог – атрактивните волета, преките свободни удари, елегантните овладявания. Поезията, която донесе със себе си, а после си взе.
Някои въпроси винаги остават – какво щеше да стане, ако беше останал. Лятото, в което си тръгна, дойде Лука Модрич. Ами тактическата свобода на Хари Реднап? Точно това, от което българинът винаги се е нуждаел. Представете си го заедно с Гарет Бейл.
Никога няма да знаем, защото някои от най-хубавите филми са с недовършен край. Така оставят зрителите да използват въображението си и да се включат в процеса. А като един истински творец, Димитър Бербатов направи точно това – остави последната страница от приказката си в Тотнъм празна.
