Повторението на видеозапис при взимане на съдийско решение засега се явява потенциалният убиец №1 на играта. Eлектрониката поначало е в противоречие с културата на футбола, според която играта е човешка и не бива да зависи от машината. Единственият разумен компромис е този със системата за отчитане на головете. Само че тя все пак следи за събития, които се случват зад линията. Някои предлагат всеки отбор да ползва три пъти видеото по време на мач, ако не одобрява решението на рефера. Това си е живо изкривяване на футболното правосъдие! Какво ще стане с всички останали отсъждания? Футболът е поредица от движения и ситуации. Защо в един момент ще се решава чрез видео, а в друг ще важи човешката преценка на съдията? Не е ли това още по-голяма несправедливост? А и футболът е привлекателен именно с това, че е точно толкова справедлив и несправедлив, колкото самия живот. Видеото ще го превърне в нещо като спорт от игрален автомат, а запалянковците ще бъдат лишени от изконното си удоволствие да спорят цяла седмица дали е имало дузпа, или не. А и във футбола още отдавна е прието, че присъдите на терена се издават незабавно и без право на обжалване.
Елитният футбол досега не се е нуждаел от видеото, но пак е бил истински. Разбира се, някои ще кажат за отменения гол на Лампард на световното през 2010 г., за признатия гол на Джеф Хърст през 1966 г. и за гола с ръка на Диего Марадона в Мексико `86. Но за последните 50 години това са не повече от десетина такива случаи. Промени ли се футболът заради тях? Не, разбира се. А представяте ли си колко ще се накъса играта, ако й сложат видеонаблюдение? Ще спрат перманентното й движение, ще разбият цялата й структура.
Това е другата дебнеща опасност, уж под претекст да се правят реформи в събитията на терена. От първия си вариант на 26 октомври 1863 г. футболният регламент е претърпял ред изменения. Но в неговата същност последната генерална промяна е от далечната 1925 г. и засяга засадата (дотогава изискване за най-малко трима, а след това само за двама играчи на противника при подаване напред). Всички промени по-късно са само фризиране и рационално допълване на правилника – въвеждане на картоните, правото на смяна, ограничения в играта на вратаря при върната топка и др.
Някои от тези модификации не доведоха до нищо хубаво. В опита си да се изкара реформатор, Сеп Блатер успя да пробута по някакъв начин разделянето на засадата на „активна” и „пасивна”, от което най-големият резултат беше вгорчаване на живота на тъчреферите. А точно засадата въобще не бива да се пипа. Замислете се, че това е едно от най-гениалните правила в спортовете с топка изобщо, да не кажем и най-гениалното. Във футбола именно тя се явява баща и майка на всяка стратегия, когато единият отбор напада, а другият се отбранява. Не посягайте към засадата! А давате ли си сметка до какви последствия доведе промяната в правилника, когато се отсъжда дузпа за единия отбор с червен картон за другия. Отборът нарушител получава три санкции едновременно – наказателен удар в своя вреда, оставане в намален състав и невъзможност да ползва отстранения състезател в най-малко още един мач. Питаме – що за правосъдие е това?
Ако допингът прави футбола да изглежда донякъде фалшив, договорените резултати и черното тото направо го ликвидират. Най-малко от 15 години върху най-хубавата игра на света падна сянката на залаганията. Отначало за това се говореше под сурдинка, преди да бъде разбит големият азиатски синдикат за уреждане на мачове в Европа. Оказа се, че с шантажи, подкупи и заплахи т.нар. „Банда на циганите”, в която присъства и името на бившия президент на българския футболен клуб Беласица Костадин Хаджииванов, е уреждала резултати за тото в ред първенства на Европа. В това число дори и в италианската Серия А!
Националните отбори на десетки страни също попадаха в престъпната схема. Бившият тото-мафиот Уилсън Радж Перумал, защитен свидетел срещу мафиотската организация, разкри всичко първо в съда, а след това и в книгата си „Кралете на черното тото”. Оказа се, че наглостта на бандата е стигнала дотам да провежда договорени мачове дори с младежки и юношески отбори. С разследването се ангажира дори „Интерпол”, но наличието на хиляди уеб-сайтове за залагания в Азия прави мисията изключително трудна.
Спонсорите и телевизионните компании, които финансират днешния футбол, за щастие още не са си показали носа на терена. Удържат ги зад тъча, но докога? Дали няма да почнат да се разпореждат като у дома си? Да се бъркат в състезателния календар, да разместват мачове и турнири като табуретки?
Факт е, че днес телевизиите и спонсорите изискват по-голяма продължителност на всичко. Навремето на световните първенства играеха едва по 16 отбора, а европейските финали бяха само от представителите на осем страни. Но това не беше в интерес на двата вида големи инвеститори във футбола. Ясно е, че колкото по-малко са участниците, толкова по-бързо се стига до развръзката. Затова броят на отборите на световното беше удвоен, а на европейското вече е умножен по три. Дотук това се оказва нелош вариант. Колкото повече са отборите, универсалността и зрелищата, толкова по-дълго ще продължи сериалът. Само че вече се чуват мнения за ново увеличаване. Световно първенство с 40 отбора, европейско с 32… Няма ли да доведе това до маргинализиране на футбола в името на повечето време за реклама? Няма ли сериалът да продължи прекалено дълго и на зрителя да му втръсне? Да не говорим за това, че в името на спонсорите вече се взе решение световното първенство през 2022 г. да се проведе в Катар, и то през ноември. С цената на разбиването на фундаментите на футболния календар!
Ако задачата на днешните политиците е да превърнат Европа в подобие на САЩ, задачата на футбола в Европа е да запази своето многообразие. „Иначе ще имаме само един отбор – този на Европа”, както беше казал приживе великият Йохан Кройф. Но при днешната трансферна система се пристъпи към обезличаване на националните футболни специфики. Вижте например как всичко се обърка в Англия, където има повече чуждестранни звезди, отколкото местни. И под влияние на чуждата култура английския футбол се лиши от самобитността си. Дали това няма да стане тенденция и в други страни? Дали един ден отборите няма да бъдат разпознаваеми и да се стигне до онзи „отбор на Европа”, за който говори Кройф?
Затова все по-често се чуват гласове да се въведе правило, че във всеки мач за даден отбор трябва да играят поне шестима футболисти, подлежащи на селекция в националния тим на страната си. Така може да се върне и доброто старо време, когато най-силните клубове придаваха специфичния си стил на игра и на отбора на страната си. Унгария например играеше в стила на Хонвед, Андерлехт придаваше вида на отбора на Белгия, Холандия беше като Аякс, Англия като Ливърпул... Днес подобна зависимост има само при националния тим на Испания с Барселона, както и на този на Германия с Байерн. В името на футбола те са опазили при тях най-добрите си състезатели, които придават изключителен вкус на играта им.
