Това е девизът на футболния клуб Барселона, изписан на местния език – „Повече от клуб“. Още от създаването си през 1899 г. от Жоан Гампер, този отбор винаги е бил символ на националната каталунска индентичност. И често пъти инструмент в ръцете на политиците.
Тази тенденция се засилва още в началото на 30-те години, когато е обявена Втората испанска република, а крал Алхфонсо ХIII напуска страната след изборната победа на републиканците. Мачовете стават колкото по футбол, толкова и по политика. След всяка победа на Барселона се чуват призиви за социални, политически и културни реформи. В член №1 на устава на клуба е записано, че той е не само спортна, но и културна организация. Под формата на създадения Комитет за култура във футболния отбор се лансират и чисто политически идеи. Тази тенденция се засилва още повече през 1935 г., когато за президент на Барса е избран Жосеп Суньол, отявлен проповедник на каталунския национализъм.
Няма и месец след началото на гражданската война в Испания президентът на Барса Джосеп Суньол (на снимката в центъра вляво) загива трагично. На прибиране от Валенсия на 6 август 1936 г. той е убит от войските на Франко. В този тежък момент клубът се оказва без президент, и то в разгара на война.
Същия сезон футболна Испания се разцепва на няколко регионални лиги. Едната е под контрола на Франко и включва Севиля, Бетис, баскийските Реал Сосиедад и Атлетик (Билбао), Селта и Депортиво (Ла Коруня). От своя страна Футболната федерация на Каталуния организира турнир с участието на шест отбора от областта, плюс още четири от съседната Валенсиана. По-късно е създадена Средиземноморската лига от осем отбора. От тях титлата печели Барселона, с точка повече от съгражданите си от Еспаньол. Този турнир просъществува само няколко месеца, за да бъде заменен от Лига Каталана. В нейния единствен сезон през 1937-38 отново победител е Барселона.
В този период отборът пътува и на знаково турне зад океана. В САЩ и Мексико футболистите на каталунския клуб са приети като посланици на свободата и независимостта. За всички отборът вече е символ на републиканската кауза.
Войските на Франко завладяват Барселона на 26 януари 1939 г., а за футболния отбор настъпват тежки времена. Първоначално идеята е клубът да бъде закрит, най-малкото заради участието си на пропагандното турне в Америка. Всичко приключва обаче с двегодишни наказания и изселване на футболистите, участвали в експедицията (повечето от тях дори не се завръщат обратно в Испания).
За капак на всичко офисът на клуба се оказва разрушен от бомба. Въпреки това Барселона успява да изиграе първия си мач на 29 юни същата година, само пет месеца след падането на града под властта на Франко. Разбира се, на стадион „Лес Кортс“ гъмжи от полиция, за да няма скандирания срещу режима от Мадрид. Началният удар е изпълнен от млада дама в бяло, която е дъщеря на генерал Солчага от управляващата хунта.
Но Барселона възкръсва бързо. През 1945 г. тимът грабва титлата, четири години след това триумфира и като победител в турнира за Латинската купа, където участват още френският Реймс, Торино и Спортинг (Лисабон). Трофеят става притежание на Барса след победа с 2:1 във финала срещу португалците. А през 1949 г. футболният тим възстановява върху емблемата си знамето на Каталуния в жълто-червено вертикално райе. Не закъсняват и първите успехи – от края на Втората световна война до 1960 г. Барселона печели цели седем пъти шампионата на Испания.
През 60-те години се стига до следния парадокс: в рамките на десетилетие Барселона не печели нито една шампионска титла, а двете Купи на краля и Купата на панаирните градове (на снимката) са твърде слаб актив. Но точно в този период асоциираните членове на клуба нарастват неимоверно много, напълно в контекста на повишаването и на броя на населението в Каталуния.
Построяването на новия стадион „Камп Ноу“ през 1957 г. съвпада с голямата вълна на миграция към областта, която примамва хората не само с достатъчно работни места, но и с духа на демокрацията и настроенията срещу режима на Франко. Именно „Камп Ноу“ става арена, където всеки може да изрази свободно мнението си. Големите дербита срещу Реал се превръщат в разчистване на сметки с хунтата от Мадрид, само че на футболното поле. И, макар че големият отбор от 50-те години с унгарските бегълци от комунизма Ласло Кубала, Золтан Цибор и Шандор Кочиш вече е в историята, всичко живо се записва като член във футболния клуб срещу абонаментна карта за „Камп Ноу “.
Никой не го интересува, че съставът от доста време не е бил шампион. Това дава повод на 17 януари 1968 г. президентът Нарсис де Карерас да каже: „Барселона е повече от клуб!“ От същите времена датира и героичната победа във „Финала на бутилките“, когато на мадридския стадион „Сантяго Бернабеу“ привържениците на Реал замерят играчите на Барса със стъклени шишета. Въпреки бомбардировката каталунците удържат бляскава победа с 1:0, една от най-великите в цялата им история.
През 1969 г. за президент на Барселона е избран Агусти Монтал. С ловка политика, обхващаща каталунския национализъм, той успява да спечели огромната част от привържениците. В програмата му са залегнали и такива принципи като реставриране на каталунизма, изложени покрай невинните на пръв поглед претенции за по-голяма независимост на регионалната футболна федерация от централата в Мадрид.
Големият удар идва на 13 август 1973 г., когато договор с Барселона подписва великият холандец Йохан Кройф (на снимката). Само шест месеца по-късно каталунците нанасят нечуван разгром с 5:0 на Реал, и то насред „Сантяго Бернабеу“. С Кройф начело е спечелена и шампионската титла, за пръв път от цели 14 години насам. Честванията на трофея съвпадат със 75-ата годишнина от основаването на клуба, а на тържествата пристига дори знаменитият художник Салвадор Дали. Разбира се, всички скандират „Каталуния над всичко!“ По радиоуредбата на „Камп Ноу “ съобщенията вече вървят на местния език каталан, клубът възвръща оригиналното си название Futbol Club Barcelona. А на 28 декември 1975 г., само месец след смъртта на Франко, публиката на стадиона вече развява свободно националното знаме на Каталуния. И то не в какъв да е мач, а на голямото дерби с Реал. Голът на Карлос Рехач в последната минута, донесъл победата над врага от Мадрид с 1:0, се явява черешката на тортата.
След падането на режима на Франко областта Каталуния получава автономия и правото да избира свой президент. Във футболния клуб Барселона също има нов президент – това е предприемачът Джосеп Луис Нунес. Получил финансовата подкрепа на голяма част от едрите индустриалци в региона, Нунес развързва кесията и започва да привлича на „Камп Ноу “ едни от най-големите имена във футбола. На треньорския пост се изреждат видни специалисти като Хеленио Херера, Удо Латек, Луис Цезар Меноти и Тери Венебълс.
Нунес не жали пари, когато трябва да привлече звезди като голмайстора Кини или Бернд Шустер. Хвърля рекордните 10 милиона долара за Диего Марадона. Но в първите десет години от мандата му Барселона печели едва една шампионска титла в Испания. Три пъти става носител на Купата на носителите на купи, но губи първия си финал за КЕШ срещу Стяуа, и то на испанска земя в Севиля. Така или иначе, футболният клуб вече става важен обект за партиите и политическите групи за независимост на Каталуния, чиито шефове не пропускат да се усучат около играчите.
И в следващите десетилетия, когато Барселона жъне най-големите си успехи под ръководството на Йохан Кройф и Пеп Гуардиола, а в състава играят звезди от световна класа като Христо Стоичков и Лионел Меси, флиртът на футболния клуб с партиите и националистическите организации се запазва.
Самият Стоичков, още като действащ футболист, е много близък до Жорди Пуйол, тогавашният лидер на партията „Демократична конвергенция на Каталуния“ – същата, чийто лидер и премиер на Каталуния Карлес Пучдемон инциира сега референдума за отделяне на областта от Испания. Пуйол се явява негов предшественик в партията, а близостта му Христо е известна на всички. Неслучайно, когато през лятото на 1995 г. Стоичков се скара с треньора Йохан Кройф, именно Пуйол беше един от главните миротворци между двете страни, преди българинът да бъде продаден на Парма срещу повече от 7 милиона долара.
Но двамата с Пуйол останаха близки. Малцина помнят, че преди мача България – Испания на световното през 1998 г. Стоичков беше поел ангажимент да вкара гол във вратата на „ла фурия“, а след това да вдигне фанелката си. Отдолу имаше потник с надпис CDC, което е абревиатурата на „Демократична конвергенция на Каталуния“. Целта беше трите букви да се видят от всички на стадиона в Ланс, начело с испанския крал Хуан Карлос. Само че Испания победи с 6:1, а Стоичков си тръгна още на полувремето след скандал в съблекалнята. Но сега знаменитият български футболист отново беше в кампанията, рекламираща референдума за независимост на Каталуния. Което отново потвърди, че футболът и политиката уж нямат нищо общо, но всъщност вървят един до друг. Особено в Барселона.
