Платини и Марадона на едно игрище. Сблъсъците на Наполи и Ювентус тогава бяха велики, въпреки че до нас достигаха само в репортажи. Който успяваше да гледа по някой мач по сръбски и руски канали, или на видеокасети, донесени отвън, бе щастливец. Световните първенства също имаха друг аромат, защото на тях гледахме звездите на едно място.
Мишел Платини - с три "Златни топки" фантастичната десетка на един страхотен френски тим е най-титулуваният играч на десетилетието. Европейски шампион с Франция, клубен такъв с Ювентус, една от няколкото вълшебни десетки на 80-те. Днес го познаваме с костюм като президент на УЕФА (скоро вероятно и на ФИФА), но по фланелка бе далеч по-впечатляващ!
Марко ван Бастен и Рууд Гулит.
Поставяме ги тук заедно, защото светът така и ще ги запомни. Холандците превзеха Европа през 1988-а на европейското в Германия. Вкараха головете на финала за 2:0 над СССР. В Милан бяха сърцето на машината, която биеше наред. Ван Бастен взе 2 "Златни топки" през 80-те, Гулит остана с една.
Диего Армандо Марадона.
Той няма "Златна топка". Тогава тя се даваше само на европейци. Кой знае колко пъти щеше да я спечели, след като остава в историята като единственият играч, спечелил сам световната титла за страната си и първенството на Италия за отбора си. И то, когато калчото бе най-силното и трудно в света.
Диего е Богът на футбола, както сам обича да подчертава. А на снимката е с Франко Барези - не е случайно. Именно големият бранител бе капитан на Милан, когото само Марадона и Наполи успяваха да свалят от трона в края на десетилетието.
Снимка: Getty Images / Guliver
Зико.
Артур Антунеш Коимбра бе наричан Белия Пеле. Невероятен импровизатор, голмайстор, асистент, десетка в чистия смисъл на думата. Бразилският отбор от 1982 г. е едно от чудесата на футбола, воден от него и следващата личност в галерията. Толкова бе добър, че всяка негова травма се приемаше в Бразилия като някаква епидемия, заболяване на населението...
Сократес.
Дългокрак, някак с нефутболно телосложение, но невероятен баланс и притежаващ всичко в играта. Дипломиран доктор, той бе символна личност с брадата си и умната игра - тънкия пас, който подаваше сякаш като компютър - винаги в точния момент. Стреляше отдалеч, копваше над вратарите удари, които също станаха маркови. Покойник. Но незабравим за футбола.
Снимка: Goal.com
Паоло Роси.
Не бе най-добрият играч в света, но съдбата го избра да остане завинаги в историята. Той донесе световната титла на Италия с головете си през 1982-ра в едно от най-странните първенства. Бразилия на Сократес и Зико, Аржентина на Марадона... Германия на Румениге, Брайтнер и останалите. Франция на Платини - всички те бяха наглед по-силни. Но Италия изкласи до финала с корава дисциплина и головете на Роси. За да вдигне купата.
"Златна топка" за 1982 г.
Карл-Хайнц Румениге.
Наричан Кале Румениге, символизиращ Германия от онзи период. Две "Златни топки" - първите за десетилетието. Два загубени световни финала (1982 и 1986), европейски шампион за 1980-а, вече в последните години от славата си, защото 70-те бяха неговият апогей с Байерн. Румениге остава един от не многото избрани с повече от един приз на "Франс футбол".
Снимка: Getty Images
Лотар Матеус.
Легендарен. Лидер. Машина.
Германският отбор през 80-те бе придобил слава на вечен неудачник - губеше полуфинали и финали с ужасно постоянство. Но Матеус най-накрая вдигна световната купа през 1990-а след два изгубени финала през 80-те. Взе и "Златна топка", изведе и Интер на върха в Италия. Голяма фигура.
Енцо Франческоли.
Една от причините да гледаме с интерес световните първенства - играч, за когото повече слушахме, отколкото гледахме. Уругвайският лидер, извел Ривер Плейт на върха на футбола в Южна Америка и страната си на Мондиал 1986 и Мондиал 1990 бе толкова голяма личност, че на него е кръстен единият син на Зинедин Зидан. Ефектът, който Франческоли оказа върху Марсилия, когато дойде в Европа, бе изумителен. Плеймейкър от ранга поне на Зико.
Енцо Шифо.
Белгия не може да не бъде спомената в това ретро - романтично изброяване на големите от десетилетието. "Червените дяволи" на Ги Тис бяха шеметен отбор, непредвидим, но и много силен. През 1980-а играха финал на европейското, през 1986-а само Марадона ги спря от финал на световното... Шифо бе в сърцето на всичко. Типичен номер 10. Колко станаха вече за 80-те години?
Йън Ръш.
Легендарен - най-големият голмайстор на Великобритания за всички времена. Слабичък, неугледен, някак недодялан, ако гледате фигурата. Но вкара към 500 гола за Ливърпул, Уелс и Ювентус. Първите ни спомени от него са от финала през 1984-а, когато би дузпа срещу Рома, а Ливърпул грабна купата. След това бе машина, за съжаление го гледахме изключително рядко. Наказанието на английските отбори в Европа съвсем ни отдели от футбола на Острова, а какъв отбора имаше тогава Ливърпул!?
Снимка: Getty Images
Емилио Бутрагеньо.
Не е титулуван като Платини, нито сред великите като Марадона. Но той бе сърцето (и кръстникът) на Петорката на Ястреба - Куинта дел Бутре, която изгради Реал Мадрид в средата на 80-те. Само свои, само отдадени на каузата и отлични играчи. Бутрагеньо вкара четири гола на Дания на световното през 1986-а, където обаче Испания не стигна далеч. Чаровник на играта, без да бъде от нивото на Марадона и Зико.
Уго Санчес.
На световното в Мексико той каза култовата фраза, достигнала дори до България (а тогава не достигаха много неща). "Какво бих дал Мексико да стане световен шампион ли? Живота си!".
Уго направи каквото можа, домакините паднаха с дузпи на четвъртфинала от Германия. Вкарваше като луд за Реал Мадрид и правеше прочутите си салта след всеки гол. Колоритен, различен, незабравим.
Пребен Елкер.
Дания бе наречена "динамит" в началото на десетилетието, особено около Евро 84, когато направи невероятни мачове и отпадна с дузпи на полуфинала от Испания. Точно Елкер изпусна решителния удар. Но този Датски бик, както го наричаха, бе първият голям играч на страната си, а след него дойдоха братята Лаудруп, Шмайхел, Поулсен и останалите.
Пардон - първият бе Алън Симонсен, който взе и "Златна топка". Но неговите години бяха 70-те, а тук говорим за следващото десетилетие.
Рабах Маджер.
Той не е от големите играчи на десетилетието. Просто имаше своя миг, който остава незабравим и е единица мярка във футбола. На финала през 1987-а Маджер заби с петичка решителен гол за Порто срещу Байерн, а тимът му взе Купата на европейските шампиони.
Петичката на Маджер е безсмъртна като Божията ръка на Марадона или Главата на Зидан срещу Матераци.
Хелмут Дукадам.
И той е далеч от великите, но има своето парче история във футбола, което никой никога не може да му отнеме.
На финала през 1986-а Дукадам спаси четири дузпи и Стяуа стана европейски шампион в луд финал срещу Барселона.
Ринат Дасаев.
Няма как да минем без човек от съветския отбор на 80-те, един от най-силните в света по това време. Пълен с украинските двигатели от Динамо (Киев), тимът със СССР на гърдите игра финал на Евро 88 и можеше да стигне далеч на Мондиал 86, ако не бяха някои спорни отсъждания на осминафинала с Белгия (3:4).
Дасаев бе признат за един от най-силните вратари в света тогава, а конкуренцията му бе убийствена - Батс, Пфаф, Дзоф, Шилтън, Шумахер, Арконада...
