Бихме вече Швеция, а в неделя играем с Холандия. Мачовете с „оранжевите” винаги са били интересни. А още по-интересно е, че холандският футбол има страшно много почитатели в България.
Защо българският запалянко толкова харесва холандците? Зададе ли се световно или европейско първенство, хиляди нашенци са за тях. И то при положение, че националният им отбор не е печелил почти нищо във футбола, а техният гранд Аякс по-рано това лято отпадна не само от Шампионската лига, а дори и от Лига Европа.
Нормално е масовият зрител у нас да си пада по футбола на многократни световни шампиони като Бразилия, Аржентина, Италия и Германия. Или на носители на световни и европейски отличия от последните две десетилетия, каквито са Испания и Франция. Откъде-накъде обаче немалка част от българските почитатели на футбола харесват холандците?
Истината е, че до края на 60-те години Холандия въобще не присъства на картата на световните футболни сили.
Точно тогава обаче се появява Ринус Микелс, бивш нападател на Аякс от годините след Втората световна война, който тъкмо пробива в треньорския бранш. Именно вечно навъсеният Микелс доразвива идеята за „тоталния футбол“, налагана доста преди него в Аякс от бившия му треньор Джак Рейнолдс. Накратко казано, този тип игра се състои в това да пречукаш противника, но не като използваш слабостите му, а като ликвидираш първо най-силните му страни.
За целта се изисква пълно покритие и много тичане, което не е толкова характерно за онези мързеливи години, когато във футбола се залага предимно на техниката. Но докато англичанинът Рейнолдс така и не съумява да намери подходящите играчи, Ринус Микелс събира цял отбор юнаци начело с Йохан Кройф, син на чистачката на стадиона. Става въпрос за банда дългокоси и брадясали дългучи, които обаче могат да си подават топката по изумителен начин.
Прави отбор убиец! „При други обстоятелства тези типове вероятно щяха да бъдат банда, която обира църкви“, гласят някои от коментарите за Аякс от онези години. И макар да губи първия си финал за Купата на европейските шампиони срещу Милан (1:4, 1969), Аякс на Ринус Микелс и неговия наследник Щефан Ковач печели след това три пъти поред трофея срещу Панатинайкос (2:0, 1971), Интер (2:0, 1972) и Ювентус (1:0, 1973), преди да бъде развенчан не къде да е, а на стадион „Васил Левски“ в София на 7 ноември 1973 г. Същата вечер българският шампион ЦСКА сваля от трона страшилището от Амстердам с бляскава победа 2:0.
Но митът за холандския футбол и великия Кройф вече живее в Европа, а и в България. Именно началото на 70-те години е времето, когато българската телевизия започва да излъчва финалите за Купата на европейските шампиони.
Имената на големите звезди като Йохан Кройф, Йохан Неескенс, Руди Крол, Бари Хулсхоф и Пит Кайзер не излизат от устите на запалянковците у нас. На 7 юли 1974 г. всичко живо в България вика за Холандия на Микелс във финала на световното първенство срещу Западна Германия. Малцина се радват на немската победа с 2:1, изкована с голове на Паул Брайтнер и Герд Мюлер в мач, в който немският защитник Берти Фогст – Териера успява да държи Кройф през целия мач в захапката си.
Същото стана и четири години по-късно, когато на финала за световната титла играха Аржентина и Холандия. И тогава българският запалянко застана масово на страната на холандците, макар че – ако въобще е имало някакви идеологически съображения – пропагандата на режима на Тодор Живков би трябвало да е била на страната на аржентинците и на тяхната хунта начело с генерал Видела. Най-малко от съображението, че в капиталистическа Холандия се намира главната квартира на НАТО, който военен съюз се явяваше тогава вражески за България.
Както и да е, всички у нас викаха за холандците, хвърлени като гладиатори на арената на стадион „Ривър Плейт“ в Буенос Айрес. А когато Дик Нанинга заби изравнителния гол за Холандия към края на редовното време, по цялата ни страна ехтяха победоносни викове. Всичко обаче приключи в продълженията с двата гола за Аржентина на Марио Кемпес и Даниел Бертони. Но българските почитатели на футбола вече бяха окончателно влюбени в холанците, водени в този финал от прочутия австрийски треньор Ернст Хапел и без отказалия се от националния отбор Кройф.
Почитателите на холандския футбол в България не намаляха с нито един дори и през есента на същата тази 1978 г., когато нашата телевизия реши да зарадва запалянковците с пряко предаване на някакъв обикновен мач от низовите кръгове за Купата на УЕФА между Хонвед (Будапеща) и Аякс.
Изключително странно решение за години, когато в ефира на „Сан Стефано“ 29 футболните излъчвания от чужбина бяха само от световни и европейски първенства, плюс финалите на турнирите за КЕШ и КНК, и дори без двата мача за Купата на УЕФА. Толкоз! В онзи 22 ноември 1978 г. гледахме ритуалното заколване на Аякс в Будапеща. Хонвед разби холандците с 4:1, даже един маджарин на име Антал Наги заби цели два гола в мрежата на Шрийверс. А привържениците на Аякс и холандския футбол хич не бяха доволни да видят с екипа на техния отбор някакъв индонезийски потомък на име Симон Тахамата, вместо някой чистокръвен холандец като Кройф и онези от славното поколение. Такива бяха времената...
В следващите десет години за холандския футбол не се чу почти нищо. На Евро-80 те загубиха с 2:3 първия си мач срещу Западна Германия след хеттрика на Клаус Алофс, а после не успяха да победят нито Чехословакия, нито дори Гърция. Световните първенства в Испания-82 и Мексико-86 също минаха без холандците. Както и Евро-84, изхвърлени по голова разлика след гнусна комбинация между Испания и Малта (12:1) в мач, след който научихме как един ферибот с 12 лимузини е потеглил от Барселона към малтийската столица Ла Валета като разплата за продажбата на резултата...
А в турнирите на УЕФА холандското участие се запомни не толкова с победата на водения от треньора Йохан Кройф Аякс във финала за КНК срещу гедерейците от Локомотиве (Лайпциг) с 1:0 през 1987 г., колкото със загубата на същата гордост на холандския футбол от белгийското нищожество Мехелен с 0:1 в мача за трофея на същия турнир на следващата 1988 г.
Именно 1988 е годината, в която футболна Холандия направи големия фурор, заради който има симпатизанти в цял свят, в това число и в България, и до днес.
Отначало, на 25 май през онази година се игра финалът за КЕШ между ПСВ Айндховен и Бенфика, вероятно най-тъпият в цялата история на турнир №1 на УЕФА. 120 скучни минути без гол, последвани от дузпи, при които холандците излязоха победители. Още тогава трябваше да светне червената лампичка, че от Холандия се задава нещо голямо във футбола. Но никой не вярваше, че на Евро-88 хората на оплешивелия и одъртял чичка Ринус Микелс могат да направят нещо. Голямото шоу за любителите на холандския футбол предстоеше...
На това европейско първенство през 1988 г. малцина слагаха холандците сред фаворитите. Прогнозите бяха, че титлата ще стане притежание на Германия, Италия, Испания или Дания, която тогава имаше повече от отличен отбор. Някои специалисти правилно посочиха и състава на СССР, който през втората половина на 80-те играеше наистина убийствен футбол. Но тези, които въобще брояха Холандия за нещо, бяха твърде малко.
Как да считаш холандците за живи, като десет години ги нямаше никакви? А връщането на 60-годишния Ринус Микелс като треньор изглеждаше като отчаян ход на шефовете на футболната централа в Амстердам. Положението стана още по-трагично след първия мач, когато Холандия падна от СССР с 0:1. Микелс беше направил грешката да остави Марко ван Бастен като резерва, но го включи в титулярния състав за втория мач с Англия. И той му се отблагодари с хеттрик за победата с 3:1.
Впрочем, точно тогава българската публика видя за пръв път великото трио Гулит – Рийкард – Ван Бастен. Тежка победа с „едно на мъка“ срещу Ирландия на Джеки Чартън прати холандците в скандалния полуфинал със Западна Германия, в който гаменорията на надделя над футбола, а след победата с 2:1 холандците разправяха, че са си отмъстили за фашистката окупация през войната. Но предстоеше големият финал срещу СССР.
Всъщност именно онзи следобед на 25 юни 1988 г. е причината толкова хора у нас, а и в чужбина, да обичат футболна Холандия след мача за титлата със Съветския съюз. Оттогава са играни още осем финала на европейски първенства, но едва ли някой от тях може да съперничи на този от Олимпийския стадион в Мюнхен. В него един срещу друг излязоха последните носители на „Златната топка“ Рууд Гулит и Игор Беланов, и двама от най-големите треньори в цялата история на футбола – Ринус Микелс и Валери Лобановски, основоположници на цели школи. Съветският съюз игра отлично. А Холандия – фантастично! И след като Гулит откри резултата, вторият гол на Ван Бастен от безумно малък ъгъл беше шедьовърът на шампионата.
Ето защо всички запалянковци, в това число и тези от България, обичат и уважават холандският футбол. В следващите почти 30 години постиженията на футболна Холандия не бяха много. Но хората и до днес помнят онзи финал от 1988 г. и великия гол на Ван Бастен. А техните бащи са им разказвали за големия холандски футбол от 70-те години. Един отбор, една футболна страна могат да бъдат уважавани и без да са печелили много трофеи.
