Всичко започва през 1948 г., когато Европа все още не може да се отърси от пораженията на Втората световна война. В същото време футболът в Южна Америка се намира в подем, буквално бълва стотици изключително талантливи играчи. Група предприемачи в колумбийската столица Богота начело с Алфонсо Сеньор Кеведо, президент на футболния клуб Милионариос, основават първия професионален шампионат в страната. При това – забележете! – извън опеката на футболната федерация на Колумбия, която предприемачите считат за безполезна чиновническа организация, способна единствено да поддържа догми като тази, че футболът в страната трябва да бъде само и единствено аматьорски. А професионалната лига Dimayor (съкр. от Division Mayor) има за пряка цел да направи футбола в Колумбия конкурентен на този в Аржентина и най-вече на Уругвай, двукратен олимпийски (1924, 1928) и световен шампион (1930). Проектът получава поддръжка от сената в Богота и националния авиопревозвач „Avianca”.
Алфонсо Сеньор Каведа и останалите босове на отборите от лига Dimayor заминават за Аржентина и Уругвай, където точно тогава има стачка на футболистите. Убеждават най-добрите от тях да се прехвърлят в Колумбия. Първата голяма звезда, пристигнала в Богота, е Адолфо Педернера, ангажиран на 8 юни 1949 г. от Милионариос. Аржентинецът получава 4000 долара само за подписа върху договора, отделно му е отпусната месечна заплата от 1000 песос и премия от 50 песос за всяка спечелена точка от Милионариос. И то при положение, че дотогава футболистите в Колумбия играят за няма и 100 песос на месец. Въодушевени от новото футболно Ел Дорадо, след Адолфо Педернера от Аржентина пристигат останалите най-добри футболисти като Ектор Риал и Нестор Роси. А самият Педернера убеждава за трансфер в Милионариос другата голяма звезда на Ривър Плейт (Буенос Айрес) Алфредо ди Стефано.
Само от Аржентина наетите в Dimayor професионалисти са около 80, а за първите два сезона лигата ангажира повече от 300 чужденци. И понеже Dimayor е извън юрисдикцията на ФИФА и футболната централа в Колумбия, не се налага да спазва техните правилници и ограничения. Следователно, всеки отбор има право да вземе толкова чуждестранни играчи, колкото си поиска. При това без да плаща нито цент трансферна сума на предишните им клубове от Аржентина, Уругвай и останалите страни! Оформят се цели колонии в отделните отбори. Така например шефовете на Санта Мария наемат половин дузина унгарци, тези от Санта Фе залагат на легионери от Англия, докато за бразилските футболисти най-добрият пристан е Бранкия. И за да бъде всичко, както си му е редът, в Dimayor на професионални начала пристига цял отбор футболни съдии от Англия. За пръв път в света са въведени номерата върху екипите на състезателите. Коригиран е и правилникът, в който босовете на Dimayor въвеждат правото за две смени в мач. Това е изключително прогресивна новост, която ще си пробие път в световния футболен регламент много по-късно.
В резултат на всичко това колумбийската лига Dimayor се превръща в най-атрактивния футболен шампионат в Южна Америка. Започнало с 10 отбора през 1948 г., само две години по-късно първенството вече наброява 18 участници. Над всички е Милионариос (Богота), известен още като Синия балет. Четирикратни шампиони на Dimayor (1949, 1951, 1952, 1953), „милионерите” от Богота с Педернера, Ди Стефано и още осем аржентинци в състава си печелят и турнира „Копа Колумбиана” (1953), създаден по модела на Кралската купа в Испания. Този турнир позволява на отборите да играят повече мачове, а заедно с футболистите си да изкарват и повече пари. Ди Стефано два пъти завършва като голмайстор №1 на лигата (1951 - 32 гола, 1952 - 19 гола). Върхът на всичко е гастролът на Милионариос на стадион „Сантяго Бернабеу” в Мадрид и безмилостната им победа над Реал с 4:2 в мач, с който се отбелязва 50-ата годишнина от основаването на Кралския клуб. Стадионите в Колумбия пращят от публика, тъй като зрителският интерес е небивал, при това срещу не съвсем евтини билети. Властите в Колумбия са във възторг от футболните увлечения на населението, тъй като по онова време обстановката в страната е твърде нестабилна. Дори правителството на САЩ подкрепя Dimayor, тъй като вижда във футбола отдушник на социалните страсти. Има достатъчно политически анализи, които сочат, че именно футболът е попречил на това в Колумбия да се надигне сериозно комунистическо движение точно по онова време.
Разбира се, ФИФА и футболната федерация на Колумбия няма как да останат със скръстени ръце, след като един частен шампионат извън тяхната юрисдикция обира някои от най-големите световни звезди. Чашата прелива, когато босовете на Dimayor решават да спрат от участие чужденците в националните им отбори. Аргументът е, че техни работодатели на футболните клубове от лигата. Затова първоначално Dimayor е изключена от всички видове футболни структури, а на конгреса в Лима през есента на 1951 г. ФИФА и южноамериканската конфедерация КОНМЕБОЛ официално обявяват война на Dimayor, чиято дейност е определена като пиратска. Федерациите на Уругвай, Аржентина, Бразилия и Перу подписват така наречения „Пакт от Лима”. Той задължава колумбийските предприемачи да върнат всички отмъкнати футболисти на предишните им отбори до 25 октомври 1954 г. По време на този тригодишен срок, който все пак е някакъв компромис, клубовете от Dimayor могат само да ползват въпросните футболисти, но не и да ги продават без съгласието на бившите им собственици от чужбина. Цяла Южна Америка, подкрепяна от ФИФА и могъщия й президент Жюл Риме, се изправя срещу Dimayor.
Проумели, че няма как да се справят срещу надигналия се срещу тях световен футбол, босовете на Dimayor предприемат политика на компромиси. Алфонсо Сеньор Кеведо успява да ги убеди, че трябва да приемат „Пакта от Лима”. Това на практика е краят на колумбийското „Ел Дорадо” във футбола. Срещу отстъплението, Кеведо получава място в ръководството на ФИФА. Имали ли са възможност шефовете на Dimayor да продължат битката си за независимост? По-скоро не, но не и заради липса на достатъчно капацитет или финанси. Точно тогава обаче в Колумбия се сменя режимът. На власт идва хунтата на генерал Рохас Пиния. Настава военна диктатура, която не гледа с добро око на футбола. Така Dimayor се оказва притисната до стената и за нея става по-добре да се реинтегрира във футболните структури.
След като приемат „Пакта от Лима”, клубовете от Dimayor се разделят с играчите си с течение на времето. Една част са продадени, а парите - поделени с предишните им отбори от чужбина. Други се прибират в страните си. Голямата битка обаче избухва между Реал и Барселона за подписа на Алфредо ди Стефано. Получава се така, че Барселона откупува срещу 100 000 долара правата му от първия му клуб Ривър Плейт, но Реал от своя страна се договаря с настоящия му отбор Милионариос. И двата испански гранда притежават по 50% от аржентинеца. Възниква въпросът кой точно е собственик на Ди Стефано – Реал или Барселона? Конфликтът отива за решаване във ФИФА, която определя за арбитър в спора Армандо Муньос Калеро, вицепрезидент на Атлетико (Мадрид). Синьор Калеро постановява, че Ди Стефано ще играе за Реал през сезоните 1953-1954 и 1955-1956, но и ще носи екипа на Барселона за шампионатите 1954-1955 и 1956-1957. Споразумението е подписано от двата клуба и испанското правителство. Само че на 22 септември президентът на Барселона Енрик Марти подава оставка, а на следващия ден Ди Стефано дебютира за Реал. Седмица по-късно каталунците се отказват от правата си върху аржентинеца, а Реал плаща обезщетение от близо 150 000 долара, поделено между Барселона, Милионариос и Ривър Плейт. Сумата е твърде евтина за това, което прави Алфредо ди Стефано в Мадрид. С тръгналия от колумбийската лига Dimayor футболист Кралския клуб печели осем пъти титлата в Испания (1954, 1955, 1957, 1958, 1961, 1962, 1963 и 1964), както и става петкратен пореден носител на Купата на европейските шампиони (1956-1960).
